Дъщеричката ми дойде на бял свят на 14 ноември 2004 г. Бях я чакала толкова дълго! Тя беше единственото нещо, което ми липсваше, за да бъда напълно щастлива. Докато бях в родилния дом, всичко беше така лесно – акушерките я повиваха, хранеха, къпеха… Аз само я гушках и й се наслаждавах с нескрита гордост. Но ето че дойде денят, в който се прибрах вкъщи… Тогава изпитах невероятен страх да остана насаме с моето момиче без лекарите и акушерките.
Гледах малката вряскаща топка в креватчето, която размахваше малките си ръчички и беше толкова беззащитна. Плачеше и очакваше да й дам ласки и грижи, от които се нуждаеше – нещо, за което аз не бях готова. Не можех да реша какво да направя, ходех насам-натам из къщата, опитвах да се организирам, бях ужасно изнервена, докато… ревнах с пълен глас. Сякаш и бебето, и аз имахме нужда от милувка. Но бях забравила, че до себе си имам най-прекрасния мъж на света – съпруга ми Божидар. През следващите няколко дни той беше неотлъчно до мен. Накара ме да свикна с мисълта, че съм майка, че това бреме може да е и сладко. Той сменяше пелените, къпеше бебето, слагаше го на гърдите ми да го кърмя, ставаше нощем и беше до мен във всеки момент. Успокояваше ме и ми даваше утеха, от която имах толкова голяма нужда. Не можех да повярвам на очите си! Уж аз бях майката, а сякаш майчиният инстинкт се беше събудил първо в таткото, а не в мен.
Сега вече съм добре. Освен за малката започнах да се грижа и за себе си, и за дома ни. Но всичко ставаше с подкрепата на съпруга ми – най-прекрасния баща на света. Пожелавам на майките да имат до себе си точно такъв баща за децата си. Наистина е ужасно трудно да свикнеш с отговорността да бъдеш майка.