Изкарах лека и безпроблемна бременност обградена от грижите на близките и най-вече на съпруга ми. За девет месеца единственият ми проблем бяха многото натрупани килограми, с които често двамата се шегувахме.
Дойде и заветният ден на раждането. Родих със секцио, затова знаехме датата. Появата на прекрасния ни син породи чувство, което не може да се опише с думи. Щастливият татко всеки ден идваше в болницата да ни вижда. Два дни преди изписването получих силни болки в корема – имах лошо предчувствие, че са от апендицит. В деня на изписването те леко утихнаха и аз реших, че е време да се прибираме у дома. Уви, радостта ми трая много кратко. На другия ден болките станаха нетърпими и се наложи да ме оперират по спешност.


Още неосъзнала радостта от раждането, само един ден след изписването аз лежах безпомощна в една болнична стая, много отчаяна и тъжна, далеч от детето си. В тези тежки мигове ме крепеше любовта на съпруга ми. Когато в часовете за свиждане се покажеше на вратата, в стаята ставаше по-светло.
Номинирам съпруга си за “Баща на месеца” (макар че ми се иска да го номинирам за “Баща на годината”) заради начина, по който се справи сам със седемдневното бебе у дома – с къпането, обличането и храненето. Независимо че имаше две баби на разположение, той не остави сина си на техните грижи.

Когато се върнах от болницата и не бях в състояние да се грижа за бебето, той пое всичко – и мен, и прекрасния ни син. И се справи много добре, защото е един прекрасен татко!