Повече от две години със съпруга ми се борихме за мечтата си да имаме дете. Най-сетне, когато чудото се случи и на нас, не само че не можехме да повярваме, но бяхме и като в унес, който се превърна в страх дали всичко с бебето ще е наред. С трепет и свито сърце брояхме дните до появата на малкото ни слънце. И така денят настъпи – на 27 юли 2009 г. станахме най-щастливите родители на прекрасната София. 
От цялото си сърце благодаря на съпруга си за неговата подкрепа. Той винаги бе до мен – и в най-тежките дни и нощи, когато плачех от отчаяние, успяваше да ме успокои и да ми вдъхне вярата, че трябва да продължим напред. Благодаря му и за безкрайната всеотдайност към дъщеря ни. Още докато бяхме в болницата, идваше по три пъти на ден да ни вижда, отзоваваше се на всяка молба да ми донесе поредното нещо, което съм забравила вкъщи. Приготвяше дома ни за посрещането на София, сам избра и дрешките й за изписването. Всичко това – без да иска помощ от роднини и приятели, като междувременно ходеше и на работа. 


Не знам как щях да се справя без помощта на съпруга си, особено през първия месец след раждането. Той правеше абсолютно всичко – чистеше, готвеше, нощем будуваше заедно с мен, а през деня често извеждаше София на разходка, докато аз успявах да подремна. И днес, когато дъщеря ни е на 9 месеца, грижите му за нея и помощта му към мен са постоянни. Благодаря му за търпението и за любовта, с които ни дарява, и съм безкрайно щастлива, че е до мен…

Мама Лилия