За много родители раждането на бебе означава връщане към детството. Това често ги сближава със собствените им родители, дава им сила и онова чувство, което е познато само на хора, които имат деца. Тези изводи налага писмото на нашата читателка Анелия Здравкова от Варна.

Когато си спомням детството, пред очите ми се изправят безброй момчета и момичета около двора и къщата, в която израснах. В съседство живееше Деси, чийто баща беше обущар. Добре си спомням как седяхме в полутъмната му работилница, между парчетата кожа, желязната наковалня и малките остри обущарски пирони. И как над всичко се носеше миризмата на ацетоново лепило. Не си спомням тогава да е имало хора без деца. Откакто имам дете, моето детство ми се струва твърде близко. Децата ни връщат в миналото. И към чувства, за които не съм и предполагала, че съществуват, докато нямах деца.


Почти винаги отминалите години оживяват с помощта на дреболии. Например някое ухание. При мен това беше ароматът на бебешкия крем с който мажех дупето на моето бебе. Всеки път, когато го подушвах, ме обхващаше топло, нежно чувство. Подозирах, че съм се чувствала така защитена и като бебе.
Наскоро малката ми дъщеря се прибра от посещение при моята майка с нова пижама и обяви, че тя й мирише на нейната баба. Отново ме връхлетяха спомени – пижамата миришеше на майчиния ми парфюм. В същия момент се видях като малко дете в своето креватче. От хола достигаха гласове и смях – имахме гости. Мама (и уханието на парфюма й) влиза в стаята, за да пожелае на мен и на сестра ми “Лека нощ”. Спомням си колко сигурна и обградена с обич се чувствах тогава, защото знаех, че тя не ни забравя. Такива спомени скъсяват разстоянието, което ме отдалечи от родителите ми, когато се почувствах достатъчно пораснала. Моите деца са връзката между настояще и минало

То ми помага да опозная какви са били родителите ми, докато съм била малка. Майка ми – търпелива и внимателна, баща ми – весел, но често и нервен от преумора. Усещам обичта им, която по-рано беше насочена към мен и сестра ми, а днес прелива и към внуците им. Това ме сближава с тях и ме прави по-мила. Сега по-добре разбирам родителите си и не ги съдя така строго, както по времето, когато още нямах деца.
Много неща във всекидневието ми протичат така, както ги помня от детството си – никой не излиза от къщи, без да каже кога ще се върне. Ако закъснее, се обажда по телефона. Вечеряме всички заедно. След караница не си лягаме, преди да се сдобрим. Тези правила са ми били някога опора, изглежда, че така ще е и за моите деца.
Никога не съм си представяла живота си без деца. Сигурно и от егоистични мотиви – семейството, от което произлизам, трябва да продължи да съществува чрез децата ми.
Често в съзнанието си рисувам картина, която ми действа успокоително. Клон съм на силно дърво, а децата ми са малки разклонения. Докато самите те се превърнат в клони. Тогава техните деца ще се погрижат да оживеят спомените от времето, което сега преживяваме заедно.