Димитър Калбуров е сред най-нашумелите млади писатели и поети у нас. Към днешна дата може да се похвали с четири издадени книги – „Мамка му“, „Помниш ли“, „1 кило риалити“ и „158 удара в минута“. Творбите му, написани с голяма доза хумор и ирония, вдъхновени от вечните въпроси за отношенията между мъжа и жената и съвременния живот в България, са предпочитани от младите читатели. Калбуров става известен като участник в литературния формат за начинаещи български автори „Пощенска кутия за приказки“.
Първият ми спомен сигурно е от тавана на родилното, когато за пръв път съм си отворил очите, но далеч не мога да се похваля, че помня как се е казвал паякът в десния ъгъл на помещението.
Като дете бях човек, на когото не му се налагаше да плаща за нещо, но винаги трябваше да пита „Може ли?“. Сега по-често е обратното и честно казано, така ми допада повече.
Семейството е най-важното нещо... освен в случаите, в които 25 души делите петте хиляди евро наем за магазина на „Витошка“. За съжаление, нямам подобни дребни приходи, но сигурно там не си харесват голямата фамилия.
Старите приятели май по-скоро не са приятели, освен ако не ви дели един океан дистанция. В противен случай който е достатъчно важен все ще да е намерил начин да остане в главна роля.
В училище не бих се върнал. И тук ми иде да развия една огромна теория за това как 70% от всичко в образованието от първи клас та чак до магистърската степен е напълно излишно, ненужно. Съществуващо само защото някой трябва да си уплътни програмата и да си продаде учебниците, но както се казва, няма да ни стигне времето.
Станах толкова висок, когато достигнах генетично заложения си ръст от сто деветдесет и два сантиметра. Убеждават ме, че съм повече, но последните ми самостоятелни мерения сочат именно това. Някой греши по темата, но не знам кой.
Чувството за хумор е силна необходимост, за да не се взема човек прекалено насериозно, защото който и да си, няма причина да го правиш. Освен ако не си много глупав, в какъвто случай ти е простено.
Да пишеш, е трудно, тегаво, трудоемко, самотно, страшно, но си струва, когато някой се засмее на онова, над което си си блъскал главата с часове.
Да четеш, е глупаво, защото те обогатява. Кара те да разбираш света по различен начин, да вникнеш в главите на хора, които са били значително по-умни от теб, което в крайна сметка е вредно, защото невежеството наистина е блаженство.
Роман, разказ, стихотворение – и трите неща трябва да ги има само защото на някого е щяла да му се пръсне главата, ако не е разкажел конкретната история в дадения момент.
„Помниш ли“ – не. Стига толкова спомени, нека да се гледа напред, било то и в гъстата и непрогледна мъгла.
„158 удара в минута“ донесоха един вагон с емоции, които няма да сядам да сортирам и да им правя отчет, защото не съм сигурен дали накрая ще ми хареса математиката. Пък и като цяло не е важно – минало и заминало.
„Пощенска кутия за приказки“ има още много неща за казване. И рожден ден на 15-и април в зала 1 на НДК.
Любовта е нож с две остриета, без дръжка, със странна форма, завързан за края на градински маркуч под силно водно налягане. С две думи – ‘пай се.
Щастието е да си здрав, да обичаш, да те обичат, да те приемат, да не те дразнят повече от необходимото, да ядеш сладко и да не дебелееш, да гледаш яки филми, сериали, постановки, хора и още приблизително един милион неща.
Почитателките ми са предимно от женски пол, но се случва на събитията да има и мъже, които не са завлечени там насила от гаджетата си, а са дошли просто да се посмеят. И двете разновидности са смисълът да продължаваш да пишеш.
Изкуството да живееш, е да се приемаш към днешна дата и да продължаваш да работиш да станеш онова, което ти се иска да бъдеш.
Искам да се науча да бъда джедай и да мога напълно да изключвам от съзнанието си неща, които не правят нищо друго, освен да ми развалят настроението.
Бъдещето неизбежно ще го има и без нас, затова би било ползотворно повечко да съществуваме в настоящето.
Рецептата на успелия мъж искрено се надявам някой ден да я знам, но подозирам, че едни от най-важните ѝ съставки са мъжът да си държи на думата и да не бъде непочтен. Което в действителност не би следвало да е кой знае колко невъзможна за изпълнение задача.
Разговора проведе Деница Янкова
