Наградата от миналия брой спечели
Мама: Радостина Христова, 29 год., деловодител
Татко: Христо, 28 год., отговорник склад
Бебе: Ана-София, 6 мес.
Вярвам в чудеса. Всяка бременна очаква своето малко чудо. С раждането светът се променя и животът става по-хубав. Моята връзка с таткото беше от разстояние. Той живееше и работеше в Добрич, аз – във Варна. По това време си мислех, че отношенията ни по-скоро са неангажиращи, отколкото нещо сериозно. Разбрах, че съм бременна едва след 3-ия тест. Мензесът ми закъсняваше, но не се притеснявах, понеже и без това не бе особено редовен.
Никога не си бях правила тест за бременност. Първият не отчете нищо. Направих втори – пак без резултат, и то по ирония на 1 април. Третият тест обаче се оказа положителен. Резултатът бе съдбоносен за нас. Неочаквано за мен, аз се паникьосах, а таткото бе толкова развълнуван и щастлив, че ще става баща. Цял ден летеше в облаците. Все си задавах въпроса, дали сме готови за родители. Искахме това дете, но когато резултатът е положителен, човек се замисля. Край мен имаше приятелки, прекарали спонтанен аборт. Имаше и момичета, които не успяваха да забременеят с години. Мислех, че ще съм една от тях, но при нас се получи от първия път.
Скоро дойде и предложението за брак. Да се обвържа за цял живот, бе най-страховитото нещо, което можеше да поиска един мъж от мен. Бях против брака, но каква по-хубава причина да променя нагласата си от едно бебе и… едно ново начало. Реших да рестартирам живота си – твърде много време мислех само за себе си и бързо приключвах връзките си. Един брак определено би ме накарал да погледна по-сериозно на нещата, а едно дете би променило живота ми.
Датата на термина ми бе 6 декември – съвпадаше с рождения ден на таткото и всичко се нареждаше великолепно. Бременността не ми създаваше грижи – нямах сутрешно гадене, чувствах се чудесно. Единственият проблем бе, че четях много форумите в интернет и сама си създавах безпокойства. Имаше толкова болести и тревожни симптоми, които си въобразявах, че имам. Побърквах всички около себе си.
До седмия месец не знаех пола на бебето. Все не можеше да се види добре. Тайно се надявах да имам син – така щях да зарадвам баща си, който има две дъщери. За да предизвикам съдбата, купувах зелени, сини и оранжеви дрешки. Но докторът съобщи, че чакаме дъщеря. Дълго се пазарих с него да ми каже, че ще е момче, а той се хвана на бас, че ще ми подари бебешка количка, ако греши.
В 6-ия месец тежах с 12 кг отгоре. Изпитвах постоянен глад. Похапвах си дори неща, които не смеех да ям преди бременността заради хроничния ми гастрит. Ядях поне по шоколад на ден.
Бях щастлива бременна, която си мислеше, че докато може, ще остане на работа, а през останалото време ще пътува и ще вилнее из бебешките магазини. Но не ми е било писано. В един дъждовен ден, повече от месец преди датата на термина, се наложи плановете ми да се променят. Беше хлъзгаво, загубих баланс при стълбите на една банка в центъра на Варна. Паднах, а хората ме подминаваха и никой не ми помогна да се изправя. Когато успях да се надигна, изпитах силна болка в крака и… унижение. Нямах сили да стоя права, затова седнах на калните стъпала и зачаках. Сестра ми дойде след 5 минути – ужасно паникьосана. Тайно се надявах, че само съм си навехнала глезена. Оказа се обаче, че кракът ми е счупен. Изпаднах в истерия от болка и гняв! Плаках, докато ми слагаха гипса. Едва тогава осъзнах безсилието си и какво ме чака в следващите седмици – да съм товар на близките си. Бременна и със счупен крак – нямаше такава тема в нито един интернет форум. Но благодарение на счупения крак разбрах, че имам страхотни нови роднини. Още на другата сутрин свекърът ми ми намери патерици. Братът на мъжа ми ми помагаше да преминавам препятствията в къщата. Имам и най-добрата свекърва на света – тя ме глезеше всеки ден, докато родя (а и след това), грижеше се за мен като за родна дъщеря. Не случайно кръстих дъщеря си на нея – Ана-София.
Деветият месец бе най-тежък. Аз дебелеех, коремът ми растеше и все повече натежаваше. Не можех да ходя, не можех да седя, не можех да лежа, всичко ме болеше. Появиха ми се киселини, ходех до тоалетната през 5 минути. Вече нямах търпение да родя.
Една ноемврийска вечер усетих, че имам чести контракции през равни интервали. Когато пристигнах в болницата обаче, се оказа, че нямам разкритие. Дежурният лекар предложи да ме приемат и да ме наблюдават. Последваха мъчителни часове на очакване без резултат – болките се засилваха, но разкритие нямаше. Нощта мина и за моя радост на смяна дойде лекарят, който наблюдаваше бременността ми. Родих на 12-ия час от постъпването си в клиниката. Когато ми подадоха бебето, бях в такъв шок, че цялата треперех, нямах сили да държа дъщеря си. Щом я взех в ръцете си обаче, тя спря да плаче. Сякаш ме позна. Съпругът ми нахлу в родилната зала. Показаха му бебето, а малко по-късно вече държеше ръката ми – блед, уморен, но безумно щастлив. Сега се радвам на едно слънчево дете, което се мръщи и плаче само когато има колики. Реших да кърмя момиченцето си, докато мога, и то ми се отблагодарява, като наддава добре…
Мама Радостина
