С Любомир прекарахме пет невероятно щури години, изпълнени с много забавления и силни емоции. На осмата година от връзката ни сключихме брак, а дванайсет месеца по-късно се роди първият ни син Кристиян. Отгледахме го с голяма нежност и обич.


Когато малкият мъж стана на шест години, решихме, че е време да си има братче или сестриче. Много исках второто ми дете да се роди през лятото, а още повече се надявах то да е момиче. Съдбата обаче беше решила друго.

Не след дълго ме обзе силно предчувствие. Веднага си направих тест за бременност. Резултатът беше една ярка линия и друга, съвсем бледа, която може би само аз виждах. Едвам изчаках още седмица и повторих теста – втората черта вече се виждаше съвсем ясно. Въпреки че не ми се случваше за първи път, имах чувството, че ще полетя от радост. Какво щастие! Предстоеше ми да родя и да отгледам още едно дете! Съобщихме щастливата новина на Криси, а той започна да прави планове как ще храни и ще разхожда бебето, докато аз съм на работа. Имаше моменти, в които у него се прокрадваше страх, че ще бъде изместен. С баща му  го успокоявахме, че това никога няма да се случи, защото той и бебето са най-важните за мама и тати.
Продължавах да работя, но два пъти получих кървене. Направих консултация с акушер-гинеколог и той ме посъветва да си остана вкъщи. Разбира се, послушах го и реших да забавя темпото – служебните задължения можеха да почакат. За мой късмет през втората бременност, за разлика от първата, почти не ми се гадеше.

Ето, че дойде лятото, а аз, макар вече с видим корем, бях по-красива и по-секси отвсякога. Знаех колко важно е движението през 9-те месеца, затова с Любомир често се разхождахме по брега на морето. С голямо нетърпение очаквахме прегледа на триизмерен ехограф. В първия момент, когато лекарят ми каза, че пак ще имам момче, малко се разочаровах. Толкова исках да е госпожица. След като помислих повече, реших, че никак няма да е зле да съм майка на две момчета.
Един ден почувствах силни болки в кръста и в корема. Не смеех и да си помисля каква може да е причината. Бях вече в 6-ия месец и не си представях живота без малкото ми момче. Цял ден лошите мисли не ми позволяваха да си намеря място. Нямаше какво да се чудя. Започнах да се приготвям за болницата, но изведнъж болките изчезнаха. Едно малко камъче беше виновно за всичко. Оказа се, че съм имала бъбречна криза. Това беше голямото премеждие през моята втора бременност.
Бях решила да раждам в Сливен, където живееха родителите ми, затова, когато влязох в 9-ия месец, заминах за “града на 100-те войводи”. Повечето ми приятелки бяха родили с цезарово сечение, така исках  да родя и аз. Отидох на преглед в болницата и лекарката бързо ме разубеди. Обясни ми, че секциото не е шега работа и в никакъв случай не е “по-лесният начин”, а сериозна хирургична интервенция. Разбрах, че след като при мен няма медицински причини, които да налагат цезарово сечение, много по-добре е да родя по вагинален път.
Зачакахме важния ден. Дойде 22 ноември – рожденият ден на моето вече пораснало момче. За моя най-голяма изненада рано сутринта болките започнаха. В 7.30 ч. ме приеха в болницата, а три часа по-късно държах в обятията си моето чудесно момченце Плами. Обадих се на баткото, за да му честитя рождения ден и да му поднеса най-скъпия подарък – братче, което ще е негова опора в живота.
Специално благодаря на д-р Михайлова и на целия екип на МБАЛ “Иван Силимински” в Сливен за техния висок професионализъм и за прекрасното отношение. Благодаря ви, че ми помогнахте на бял свят да се появи моят Пламен! Двете ни деца са моите най-големи съкровища. Не мога да си представя живота си без тях! Сега семейството ни е пълно и завършено!