(Откъс от книгата на Рей Клуун „Помощ, забремених жена си!“, изд. „Жанет 45“)

Човешки хорион-гонадотропин (ЧХГ). Звучи като отрова, и не само звучи. ЧХГ представлява хормон на бременността, толкова агресивен, че през идните месеци ще се питате дали нямаше да е по-разумно да осиновите дете, вместо да го правите.


ЧХГ съсипва браковете ни, приятелствата ни и страната ни.
Затова смятам, че е крайно време да заговорим открито за загубата на всякакви ценности и норми, причинена от една-единствена група от населението. Бременните жени.
Поведението им е подценяван обществен проблем. Проблем, който прекалено често се прикрива под плаща на любовта и се завоалира чрез изричане на магическата думичка. Хормони.

Хормоните са брилянтно стъкмено алиби за оправдаване на асоциалното поведение на цяла една група от населението. Е, да, винаги ме е напушвало смях щом стане дума за симпатичните, невинни женски хормони по време на цикъл. Като разнежващ SMS от рода на опс-забравих-си-ключовете-на-кухненската-маса. Колко сладко! ЧХГ обаче е друго нещо. Колко време ще ви траят жена ви, колегите ви и момичето от кафето, ако постоянно ги гълчите? Какво ще каже жена ви, ако месеци наред редувате изблици на плач и тъпчене с храна, сякаш е най-нормалното нещо на света? Какво би си помислила, ако с плашеща систематичност събаряте ценни вещи или ги изпускате, докато ги държите? Или ако внезапно започнете да пренебрегвате утвърдени принципи за движение по пътищата като даването на предимство?
И всичко това само защото у вас „бушуват хормони“?
От памтивека, още откакто сме гонели бизони, та до наши дни, през двайсет и първи век, в човешката история не се е намерил мъж, който да се е оплаквал от (своите) хормони. Опитайте се да си представите следното: уговорили сте се с някой приятел да ходите на риба. Малко преди да затворите вратата зад гърба си, звъни телефонът: „Днес няма да мога, не се чувствам съвсем добре.“ Изключено. Научна фантастика. Ако един мъж не се чувства добре, си удря една с ръка и след това просто отива на риба.

Не ме разбирайте криво, не казвам, че никога не съм кисел, в крайна сметка и аз съм човек. Питайте ония от паркингите, съдиите, които ни свирят мачовете в събота или продавачките в Prénatal в югоизточен Амстердам. Само че, както можете да се досетите, тук играят роля външни фактори.
За сметка на това пък душевното състояние на жена ми... Сякаш тялото й толкова се е разярило, задето си е докарало слабост в краката, протестиращ стомах и други неудобства, че е решило да си го изкара на господарката си и на мъжа й, като саботира всички техни усилия. Жена ми бе манипулирана от собственото си тяло, а дори не го проумяваше.  Аз – да. По-малко от месец след оплождането вече седях на голите си колене и молех Бог да ми даде сила.  Жена ми – с която някога се събрах да живея, понеже беше толкова хубаво да си с нея – е от типа хора, които не започват да мрънкат, ако си се прибрал от кръчмата с един час по-късно от обещаното, но за няколко седмици претърпя метаморфоза. Хормоните бяха поели руля. Пъшкане, мрънкане, свади – вече нищо не правех както трябва. Кланях се (Основно правило I, нали се сещате) толкова често и толкова ниско, че вече се опасявах от херния.
През първите месеци проблемът с хормоните така се изостри, така затормози връзката ни, че започнах да се страхувам дали не беше огромна грешка на оная романтична вечеря да  прошепвам в ухото, че искам дете от нея. Мислех си колко глупаво е било да оставя спермата си да се сипе свободно, знаейки, че от нея може да се пръкне малко Клуунче. След два месеца вече не помнех каква е била жена ми преди бременността. Получавах видения как нещата никога вече няма да се оправят. Как след петнайсет години ще се оправдавам пред Ласи: „Сори, момче, знам, че майка ти е кучка, но преди да забременеее беше много приятен човек.“
Изтърколиха се три месеца. Жена ми още нямаше корем, а гърдите й бяха съвсем същите като преди. Въпреки това тя вече се тревожеше дали коремът й някога пак ще е плосък, а гърдите й – пощадени от увисването. На мен не ми пукаше. Не би ме притеснявало. Просто си исках обратно жената, която някога бях забременил. С коремче и висящи цици – все тая. Само шибани- те хормони да ги няма. И тогава се случи чудото. След има-няма три месеца и половина хормоните се оттеглиха. Точно толкова внезапно, както се бяха появили. Жена ми пак се смееше, караше ми се по-малко и отново ми говореше, дори си  говореше с мен.
Слава на небесата – жена ми се бе върнала!


Най-забавният пътеводител за бъдещи татковци
Книгата на холандския писател Рей Клуун „Помощ, забремених жена си!“, представена на българските читатели от издателство „Жанет 45“, предлага четиво за 9-те месеца, изпълнено с откровения без захаросана глазура. Изпълнена с неподражаем хумор, книгата разкрива мъжката гледна точка към бременността. „Ще ви разкажа всичко за тези Извънземни – бременната и бебето. На език, разбираем за мъже... Заедно ще оцелеем“, е обещанието на автора.