Една от най-големите ми тайни е, че преди за първи път да държа Николай в ръцете си, никога не съм искал деца. Напълно обикновен мъж – на 30, с добра работа и дори със собствен апартамент. С приятелката ми не сме женени, но кой знае, може един ден и това да се случи. Говорехме за деца само когато тя започваше темата и никога не съм се заслушвал в дългите й монолози. Дори тайно се радвах всеки път, щом разберях, че мензесът й е дошъл. Мисълта да стана татко беше ужасяваща. Надявам се, когато Николай порасне, никога да не прочете тази изповед. Тя е предназначена повече за бъдещите татковци, които умират от страх.

Преди раждането
Ето – случи се! След толкава много секс и какви ли не щуротии нямаше начин да ни се размине. Тя беше бременна, щастлива и доволна. Аз – ужасен, въпреки милата усмивка, която залепих на лицето си, когато ми показа теста с двете чертички. Знаех, че вече нищо няма да е както преди. Бях чувал, че животът с бебе е много труден и изобщо не исках да се сблъсквам с него. Харесвах ежедневието си такова, каквото беше. Не можех да се зарадвам искрено на факта, че ще ставам баща. Да не говорим, че тъкмо бях купил нова кола и мислех да изразходвам цялата си енергия и заплата за почерпка с приятели. Убеден съм, че почти няма мъж, който с желание да променя добре уредения си живот, за да стои половин ден в женската консултация или на курс за бъдещи родители. И ако трябва да съм честен, аз, както и доста други мъже, никак не харесвам как се променя фигурата на любимата ми през бременността. Ние (позволявам си да говоря от името на всички мъже) изобщо не искаме да чуваме как вагиналното течение на момичето ни се е увеличило или пък му е излязла нова пъпка. Не познавам мъж, който да се интересува какво означава коластра, мекониум или форцепс. Изобщо от момента, в който половинката ни каже: “Скъпи, ще ставаш татко!”, ние започваме усилено да мислим как да преместим уредбата си от хола, ако той се превърне в детска стая. Изобщо който си мисли, че житието на мъжа през бременността е лесно, жестоко се лъже. Започват ремонт на къщата, обикаляне по магазините, сглобяване на кошарката, кошчето, люлката... И докато се вихри цялата тази суетня, ние, мъжете, разбираме, че най-сладката и сексапилна жена в живота ни вече не ни обича толкова. Мисълта, че тя гали собствения си корем повече от нашия, е кошмарна. В 3-ия месец на бременността на приятелката ми си зададох въпроса: “Защо се оставих да ме въвлече във всичко това?!” Щастливият завършък на тази одисея изобщо не се виждаше. Нали знаете как в онези криминални сериали накрая добрият залавя лошия. Въпреки това отрицателният герой винаги се измъква и със злобен смях предупреждава: “Аз пак ще се върна!”


Човек все се чуди кога ще свърши тази игра и добрият ще хване лошия завинаги. Същото е и с бременността. Все се питах: “Няма ли край?” Момичета, погледнете в очите на партньора си. Ако сте по-проницателни, със сигурност ще видите ужаса, който той изживява. Истината е, че повечето от нас, мъжете, остават до края преди всичко от любопитство – какво ще стане, дали пък няма изведнъж всичко да е както преди и да сме напълно щастливи...

Отново преди раждането...
Вече добре осъзнавам защо природата е измислила бременността. Определено не е в помощ на майките, които имат нужда от няколко месеца, за да изберат първите дрехи на детето. 9 месеца са идеален срок, за да могат мама и татко да приемат мисълта за малкото човече. Или по-скоро мама да свикне с тази мисъл. За таткото всичко е по-трудно. Понякога ме обземаше чувството, че съм абсолютно безполезен, че на всичко отгоре съм и безчувствен. Но поне имах доблестта да посещавам женската консултация всеки път когато приятелката ми ходеше. Пълна загуба на време – показват ти нещо и ти се чудиш лекарите ли са луди, или ти. В един момент обаче осъзнах, че бавно, много бавно леденото ми сърце се е пропукало и любовта към бебето расте с всеки изминал ден. Колкото по-голяма ставаше главата му, толкова по-силно се интересувах от него.

Раждането
Не знам за приятелката ми, но този беше най-гадният ден в живота ми. Няма нищо по-отвратително от това да прекараш 20 часа в една стая и да гледаш как любимата ти страда и крещи. Изпих цяла кофа с кафе, не хапнах нищо. Никак не ми беше лесно. Всички знаят, че раждането е трудна работа, но само който не е присъствал, не знае колко по-страшно е. С малки изключения ние, мъжете, сме корави хора и гледаме да стоим възможно най-далеч от болниците и от лекарите.
Побърках се. Чувствах се неспособен да помогна и постоянно се пречках пред акушерката. Питах я: “Хайде де, не е ли време вече? Ама точно тук ли да застана? Защо престилката ви е бяла? Няма ли най-накрая да престане да я боли?” Цял куп глупави въпроси. Накрая само се молех и на мен да ми дадат упойка.

След раждането
Убеден съм, че всичко, което казах дотук, ви се струва много тъпо, но повярвайте – на мен никак не ми беше лесно. Добрата новина е, че през какъвто и ад да преминете, той свършва напълно и категорично. 9 месеца и край! Една акушерка повдигна кървавото бебе, усмихна се и ми го връчи тържествено. Някой ми беше казал, че когато един мъж за първи път види детето си, той несъзнателно започва да търси прилики със себе си. От облекчение, от вълнение или от многото кафе, но се разтреперих. Аз, 30-годишен мъж със стабилна професия, че дори и с апартамент и пежо, най-накрая разбрах защо съм живял – за да стана баща на това грозно малко бебе, което... ми беше одрало кожата.
Започнах да гледам на света по съвсем различен начин. Чувството е велико! Пълно щастие! За един миг всичко идва на мястото си.
Е, все още се държа като идиот – тичам поне три пъти всяка вечер, за да му кажа “Лека нощ”, целувам го по 100 000 пъти, първото нещо, за което мисля сутрин, е какво ли прави, гушкам го непрекъснато, мятам го във въздуха, “за да лети”, онзи ден дори проговорих на бебешки...
Няма друга дума, с която да се опише всичко това, освен любов.