Дъщеря ми учеше в далечен град и се омъжи там. Когато разбрах, че моето малко момиченце ще става майка, бях безкрайно щастлива.

Дойде време дъщеря ми да ражда, а аз започнах да се притеснявам как ще мине всичко. Вечерта на 25 април зет ми се обади, за да ми каже, че момичето ми е прието в родилното отделение. Стоях до телефона и чаках, без да мога да върша нещо. В полунощ телефонът иззвъня и зет ми ме зарадва, че всичко е минало добре и че имам здрава и хубава внучка. Щастие изпълни сърцето ми и сълзи от радост потекоха от очите ми. От толкова време това бе най-прекрасният миг в живота ми.

Щастието ми обаче не е пълно, защото виждам внучката си на два месеца за по една седмица, а дори и по-рядко. Много ми е мъчно, че не мога да гледам как расте, как прохожда, как открива света… Знам, че детето трябва да е до майка си и баща си, но и ние, бабите и дядовците, имаме право на тази радост. Това, че живеем далеч, не означава, че обичаме детето по-малко. Знам, че и дъщеря ми страда, задето ние не можем да се радваме на внучката си, както се радват другите баба и дядо. Затова искам да отправя апел към татковците: “Татковци, не забравяйте, че вашите деца имат нужда и от едните, и от другите баба и дядо. Давайте ни възможност да се радваме на внуците си.”