В началото на 2003 г. съвсем случайно разбрах, че съм бременна. Ако всичко вървеше добре, в средата на ноември щях да се радвам на прекрасно бебе. Със смесени чувства – на радост и тъга, направих равносметка на живота си. На 23 години, щастливо омъжена, имах син на 2 години. Дотук всичко изглеждаше идеално. Но като добавих непостоянната си работа, още една година следване, невъзможността да имам собствено жилище и безкрайните безсънни нощи, започнах да меря на везната преимуществата и недостатъците на това да имаме още едно дете. Съпругът ми остави аз да направя избора. Знаех, че той иска да имаме още едно дете. Накрая след дълги размисли и оставяйки всички отрицателни страни зад гърба си, взех решение – ще задържа детето. Това е правилният път и след като Господ е решил, така да бъде. Въпреки финансовите и жилищните несгоди, започнах да мисля за деня, в който бебето ще се появи на бял свят и ще осмисли живота ми още повече.


Никола се роди на 10 ноември. Всички се чудеха защо точно това име сме избрали, когато сега е модерно децата да се кръщават със западни имена. Но със съпруга ми решихме, че няма по-хубаво от това едно българче да носи красиво и звучно българско име.

Големият ми син Александър се привърза силно към братчето си и като истински батко помага при смяната на пелените, при изваряването на шишетата и бибероните.
Обичам децата и семейството си и не бих ги заменила за никаква престижна работа или луксозна вещ. Нищо не може да запълни живота на една жена, както малкото бебе в ръцете й. Съветът ми към всички хора, които се стремят към лъскавата страна на живота, към висок пост в службата – нека не пренебрегват семейството си. Времето лети и е безпощадно. Един ден ще се обърнат назад и ще видят, че нито приятелите, нито кариерата или хубавата къща могат да стоплят сърцата им така, както детската усмивка и прегръдка.