Добре си спомням онзи следобед, когато малката ми дъщеря Диана получи контракции и двамата със зет ми тръгнаха за болницата. Времето сякаш спря. Минутите ми се сториха цяла вечност, не можех да си намеря място, обикалях из стаите, бях изтръпнала от притеснение, сърцето ми подскачаше от вълнение. Детето, което бях заченала с любов, отгледала с грижи, с радост и тревоги, сега щеше да става майка. Един час по-късно на вратата се звънна, отворих и чух: “Честито! Стана баба на сладък внук!” От очите ми рукнаха сълзи. Чувството беше неповторимо, зашеметяващо, разтърсващо. Радостта ми беше неописуема. Не може да се опише щастието, когато станеш баба.


След броени секунди и аз тръгнах за болницата. Влязох в отделението, за да видя моето внуче, моята звездичка – Александър. Помня и до днес мига, в който за първи път поех малкото телце в ръцете си. Беше слънчев ден, имаше толкова много цветя и балони – идването на бял свят на втория ми внук, след първородната Моника.

Икономическата ситуация в България, ниските заплати, мизерните пари за майчинството и смешният размер на детските принудиха дъщеря ми много скоро след раждането да се върне на работа и да ми повери отглеждането на внучето. Единственият начин за децата ни да са самостоятелни и да гледат безпроблемно своите рожби е да заминат за чужбина. Изход за тях, но не и за нас, родителите. Ужасно е само като си го помисля.
Обидно е, че държавата ни тласка младите хора да заминават да работят в чужбина.
Никога не съм била по-щастлива, когато дъщеря ми и зет ми попитаха дали имам нещо против да се грижа всекидневно за внучето. Голяма отговорност, но и голямо предизвикателство!

Да си баба е двойна радост – радваш се на внучето си, радваш се и на дъщеря си, когато виждаш щастието й, че е станала майка.