Бях на 7 години, когато лекарите ми откриха сърдечен порок и казаха, че няма да живея дълго. Мъката, която преживя моята майка, беше неописуема. Годините минаха по болници, санаториуми, грижи и тревоги. Но напук на всички прогнози и благодарение на голямата обич от страна на близките ми вече съм на 50 години. И въпреки здравните проблеми и прекараната операция сега се радвам на две прекрасни внучета.


Лекарите ме съветваха да не се омъжвам, но аз го направих. Преживях радостта от сватбения ден. Не ми разрешаваха да раждам, но аз родих две прекрасни дъщери. И сега се радвам на внуците Георги и Анастас.

Голямата ми дъщеря се омъжи като студентка и на следващата година се появи Георги. Радостта и грижите вървяха ръка за ръка. Тя трябваше да ходи на лекции в София, да се явява на изпити и да гледа детето. Бях неотлъчно до нея. От Смолян тръгваха със зет ми в 3 ч. посреднощ, за да отидат на занятия. Момичето ми се справяше отлично. Баба гледаше малкото момче, а мама учеше.
Но животът ми беше подготвил и друга изненада. Скоро след като завърши, дъщеря ми съобщи, че очаква второ дете. Радостта ни беше голяма, но беше помрачена само от факта, че се налагаше раждане с цезарово сечение. Един ден преди термина дъщеря ми влезе в болницата и благодарение на златните ръце на д-р Лалов се роди Анастас. Момичето ми много отслабна, страдаше от анемия и бавно се възстановяваше. Бях изцяло на нейно разположение. Двете момченца имаха нужда от много грижи. Постепенно дъщеря ми укрепна и пое отговорността за малките съкровища. Аз винаги се опитвам да й помагам в домакинството и в отглеждането на внуците ми. Понякога се страхувам от силната обич, която изпитвам към двете момченца, но съм благодарна на съдбата, че ме запази, за да им се радвам.