Напук на предразсъдъци и суеверия за мен и моите две дъщери числото 13 е щастливо. На 13 септември преди пет години се роди първата ми внучка – Христина. С нея опознах прекрасното чувство да съм баба. И макар да ни дели разстояние, милото й чуруликане по телефона ме разтопява: ”Бабо, ела! Липсваш ми! Обичам те!” На 13 март пък се роди втората ми внучка – Ивайла. Освен щастлива и горда тя ме направи и по-борбена. Защо ли?
Аз съм бебе Ивайла!
На месеци шест и няколко дни,
с пухкави бузки, с чупливи коси.
Да си призная бях много ревлива,
сега съм усмихната, доста игрива.
На моя език говоря си сладко
със мама Диди и татко Владко.
Те са мили, грижовни, добри,
гушкат ме нежно и пеят дори.
13 март е денят ми рожден,
тогава се случи и нещо със мен:
поставиха ме в кувьоз, на кислород –
бореха се всички за моя живот.
Лекари и сестри милосърдни, добри,
бдяха над мене нощи и дни.
Боцкаха ми абокати, игли,
слагаха ми и системи дори.
Но аз се държах като героиня,
баба нарече ме “малка боркиня”.
И всички близки с любов и сълзи
към Бог отправяха сърдечни молби.
И чудо – на 13-ия ден с радост голяма
Вкъщи здрава ме взеха татко и мама.
Но аз ще запомня колко добра
болницата в Сливен за мен е била.
На лекари и сестри благодаря от сърце,
а на д-р Минчева целувам ръце.
Екипът й нека е все тъй неуморен,
нека ги радва трудът им благороден.
Нека в майчините очи
виждат само от благодарност сълзи.
