Бяхме женени от две години, но все още не смеехме да си помислим за дете. Завърших висше образование, но дълго време не можех да си намеря работа. Щом чуеха, че съм семейна, а нямам деца, отказваха да ме вземат с аргумента: “Утре ще кажеш, че излизаш в отпуск по майчинство.” Най-сетне с помощта на познати и с голяма доза късмет станах счетоводител в търговска фирма. Работата беше интересна, а и колективът много добър.
През пролетта на 2002 г. за няколко дни ходихме с приятели на една вила в планината. В деня, в който се върнахме, разбрах, че съм бременна – радостта ми беше огромна. Със съпруга ми се наслаждавахме на всеки ден от бременността. Единственият проблем беше хранителната алергия, която получих още в началото на 9-те месеца, но мина леко. Когато разбрах, че ще имаме момиченце, не можех да си намеря място от радост. Съпругът ми беше неотлъчно до мен през цялото време. Направихме ремонт вкъщи, а той се зае да поправи парното отопление, защото не може на малката ни хубавица да й е студено. Вече имахме креватче, но от познати взехме и люлка, за да му е комфортно на бебето през първите месеци.
Раждането беше тежко, но още докато лежах в предродилната зала, чувах неспокойните стъпки на съпруга си и това ми даваше сили в моментите на най-силна болка. Мисля, че за раждащата е много важно да знае, че в безличната сива болница не е сама и че отвън я чакай някой, който се тревожи за нея и й стиска палци. Моите близки раждаха с мен и заедно дочакаха появата на дъщеричката ни. Кръстихме я Диляна. Вече се преборихме с коликите, с нощните събуждания и с новите зъбки. Сега, когато Диляна се усмихне, сякаш всичко наоколо грее и вкъщи става по-весело. Моят съвет към бъдещите родители е да се радват на рожбите си всеки ден и да ги даряват с цялата обич и внимание, на които са способни.
