С Иван (тогава още приятел, сега вече съпруг) много искахме да имаме бебе. Още преди да се оженим, почти всичките ни приятели бяха семейни, с бебе или поне в очакването му. Тайничко исках и ние да сме на тяхно място. Само Господ знае колко много копнеех да имам дете. След всеки опит да забременея купувах тест за бременност, но винаги чертичката беше една. Чувствах се тъжна, потисната и нещастна. С Иван продължавахме да правим опити и така мина цяла година. Разочарованието ни растеше. Месеците се нижеха, животът продължаваше макар и без бебе, ежедневните ни ангажименти ни бяха завъртели и накрая съвсем изгубихме надежда, че ще станем родители.


Иван работеше като готвач, а аз като сервитьорка. И двамата се бяхме отдали на работата си и си казвахме, че ако Господ е решил, ще имаме бебе. Нещата продължаваха така, докато един ден осъзнах, че мензесът ми закъснява почти с 10 дни. Реших да не си купувам тест за бременност, а направо да отида на преглед при специалист. Бях уплашена и се страхувах да кажа дори и на Иван, че има макар и малка вероятност да стана майка. Мислех, че това просто е лъжлив сигнал и че е плод на моята фантазия и на огромното ми желание за дете. Не исках да разочаровам Иван и да подхранвам илюзиите му с моите съмнения. Бяхме си говорили хиляди пъти колко е хубаво да имаме дете и двамата се чувствахме напълно готови да станем родители.

Така изчаках още 10 дни, като всяка сутрин се притеснявах дали мензесът ми няма да дойде именно днес. Но за моя най-голяма радост това не се случи. Казах на Иван, че нещо става и трябва да отидем на лекар, за да сме напълно сигурни. Записах си час и двамата се отправихме към кабинета.
След като ме прегледа на ехографския апарат, гинекологът се обърна към мъжа ми и му каза: “Честито, ще си имате бебе!” Боже, чудото стана! Бяхме най-щастливите хора на света. И двамата се прегърнахме, в очите ни имаше сълзи от радост. Мечтата ни се беше сбъднала!

Продължих да работя. Толкова се радвах на непрекъснато растящото ми коремче. Чувствах се отлично, бях горда, че ще ставам майка. Всички около мен ми обръщаха внимание и това ме правеше много щастлива. Колегите ми се отнасяха с огромно разбиране към мен. Продължих да работя до 6-ия месец. Всички се чудеха как издържам – бременна, а работя по цял ден на крак, обикалям по 12 часа непрекъснато. Бях много пъргава, чувствах се прекрасно. Нямаше никаква причина да спра да работя. Това дори ме изпълваше с енергия.
Купувах си всеки брой на списание “9 месеца” и се информирах за бременността, а и за грижите за бебето – все неща, които щяха да са ми много полезни, след като детето се появеше на бял свят. С Иван решихме да сключим брак. Сватбата беше страхотна и двамата много се забавлявахме. В края на бременността реших, че е време да си остана вкъщи. Но това драстично се отрази на килограмите ми – бързо ги натрупах. Останах у дома, за да се наслаждавам изцяло на факта, че съм бъдеща майка. Исках да използвам всяка минута за подготовка за пристигането на бебето. Очаквах Големия ден с огромно нетърпение. Със съпруга ми приготвихме всичко за нашата малка звездичка. (След поредния преглед на ехограф разбрахме, че ще имаме момиченце.) Купихме кошарка, дрешки и всички принадлежности, от които едно малко човече се нуждае. Чантата за болницата също беше готова.
Оставаше само да чакаме. Терминът дойде и отмина. Броях часовете и се чудех кога ли най-сетне нашата малка госпожица ще реши да се появи на бял свят. Седмица по-късно постъпих в болницата с контракции. След много болки и с голяма мъка родих прекрасната ни дъщеричка Кристияна. Не мога да опиша огромната радост, която изпитах, когато видях това усмихнато бебче. По-късно, когато взех да го кърмя, забелязах, че има две сладки трапчинки.
Сега се наслаждаме и опознаваме една друга. Прекрасна е, обичам я с цялото си сърце и душа и се чувствам най-щастливата жена на земята.
Искам да кажа на всички отчаяни жени, които не могат да заченат бързо, да не се предават, да вярват силно и да молят Господ, който ще им изпрати голямото чудо!