Със съпруга ми се срещнахме преди четири години в едно заведение, където и двамата започнахме работа. Един месец след като се запознахме, вече знаехме, че сме един за друг и малко по-късно се събрахме да живеем заедно. В края на 2005 г. сестра ми се омъжи и забременя и с приятеля ми решихме, че ще е страхотно и ние да имаме бебе. Малко се разочаровах, когато не стана от първия път, но вторият ни опит явно беше успешен. Мензесът ми закъсняваше и всичко говореше, че ще ставаме родители. Направих си тест за бременност – беше положителен. Реших, че може и да не е точен, затова купих и втори – за всеки случай. И при него чертичките бяха две. Двамата с приятеля ми бяхме много радостни и въодушевени. Бях бременна! Веднага посетих женската консултация в ДКЦ и лекарят потвърди нашите предположения. Все пак реших да си избера и акушер-гинеколог от София, който също да проследява бременността ми и при когото да родя.
Така двете със сестра ми бяхме бременни и си прекарвахме чудесно. Когато тя роди, аз бях в 4-ия месец.

В началото на бременността постоянно ми беше лошо, повръщах и ми се гадеше от всякаква храна, дори свалих три килограма. Притеснявах се как това ще се отрази на бебето.

Предстоеше ни сватба, а на мен ми се струваше, че няма да издържа напрежението, свързано с това събитие. За щастие в средата на 4-ия месец неразположението изчезна и болежките вече ги нямаше. Чувствах се добре и на сватбата бях най-доволната булка на земята. След това със съпруга ми отидохме на почивка на море. Преживяването беше незабравимо. Бях радостна и горда и от факта, че дрехите вече ми отесняват и коремчето ми изпъкваше. Бях станала леля и това ме правеше още по-щастлива. Всеки свободен ден ходех при сестра ми и малкия ми племенник и въпреки че той ставаше все по-тежък, непрекъснато го гушках.

От средата на 5-ия месец обаче започнаха какви ли не премеждия. Разболях се от лятна вирусна инфекция и три дни само повръщах. Не можех да хапна почти нищо и дори вдигнах температура. Единственото, което правех, бе да чакам съпруга ми да се прибере от работа вечер и да ни гушне – мен и малкото човече, скрито в корема ми. Докато лежах, ми ставаше мъчно и се чувствах виновна пред това невинно същество, което се хранеше вътре в мен и чакаше да му дам нещо, а аз не можех да сложа и залък в устата си. Коремът ми беше хлътнал и само То се усещаше като една малка топчица. За щастие състоянието ми се подобри и не се наложи да ме приемат в болница. Започнах да ям по-калорична храна, за да възвърна загубените килограми и да се засиля. Съпругът ми се притесняваше много и постоянно ми повтаряше, че трябва да ям повече и да си почивам.

Седмица по-късно с бъдещия татко отидохме на преглед с триизмерен ехограф, за да сме сигурни, че всичко с бебето е наред. Много се успокоих, когато ми казаха, че в корема ми расте здраво момченце. Новината, че ще имаме син направи съпруга ми безкрайно щастлив.

Тези преживелици отминаха и аз отново се радвах на всеки изминал ден, през който коремчето ми растеше.
Един ден случайно забелязах някаква особена пъпчица на съпруга си – на другия ден се оказа, че той има варицела. Аз бях боледувала от тази шарка и не се притесних, но за всеки случай се консултирах с лекарката си. Тя ме увери, че няма опасност за бебето, но трябваше две седмици да сме под карантина. Няколко дни по-късно, докато вечеряхме, изведнъж започнах да се изривам и подувам на различни места по тялото. Обадих се на акушер-гинеколожката и тя ме посъветва да отида в болница. Приеха ме в алергологията с неустановена алергия, а съпругът ми не можеше да ме посети. За щастие след няколко дни ме изписаха. Минаха още няколко седмици и всичко беше наред. Бебето риташе все по-силно, а бъдещият татко си слагаше ръката на корема често-често, за да усети сина си. Направих списъка на покупките за бебето и на нещата, които щяха да ми трябват в болницата. Исках да сме готови с всичко, преди да дойде бебето. Обикалянето по магазините беше истинско удоволствие за мен.

Една вечер се събудих от контракции. Повръщаше ми се. Уплаших се, съпругът ми беше нощна смяна. На сутринта се обадих на личния си лекар, но той ми каза, че сигурно имам храносмилателен проблем. Вечерта обаче неразположението се повтори. Съпругът ми измери кръвното ми налягане и се оказа, че е много високо. Веднага отидохме в болницата, в която бях решила да раждам. Включиха ме на система. Бях страшно уплашена. Предупредиха ме да не ям и да не пия нищо и аз реших, че може да се наложи да ми направят секцио. На сутринта лекарите ми казаха, че имам тежка прееклампсия. Специалистите ми обясниха какво ще стане оттук нататък, но аз нищо не чувах, а само плачех и питах дали бебето е добре. Докато се усетя, вече бях заспала и малко по-късно нашият син се беше родил. Наложи се да остане в кувьоз, но когато за първи път го извадиха от него и го докоснах, бях безкрайно щастлива.

Благодаря на д-р Красимира Жекова и на нейния екип от УМБАЛ “Св. Анна” – София, защото благодарение на тях ние с Юлиян сме живи и здрави.