Съпругът ми имаше един брак зад гърба си и син, който живееше при бившата му жена. Любовта ни беше голяма, а раждането на дъщеричката ни – огромно щастие. Животът ни беше като романтичен филм, в който героите “заживели весело и щастливо”. Когато детето ни стана на две годинки, реших да говоря с мъжа ми да се опитаме да направим още едно бебе. Аз имам брат и исках да имам деца, които да разчитат едно на друго и да си помагат. Направих хубава вечеря и когато Иван се върна от работа, развълнувано споделих с него желанието си. Той ме погледна втрещено и каза, че това е абсурдно и никога не може да стане. Освен това той имал вече две деца (от предишния брак и нашето), годините му доста са напреднали, пък и сме нямали пари, трябвало да правим ремонт... Аз със сълзи на очи му казах, че за мен той не е стар и предпочитам да живея в неремонтирано, но пълно с деца жилище. Така за първи път си легнахме скарани. Последваха доста тежки дни, в които не си говорехме, а аз плачех. И въпреки това той беше решил да не отстъпва. Един ден обаче си дойде от работа и каза, че прекалено много ме обича, за да ме гледа тъжна и е съгласен за още едно дете – заедно ще преодолеем трудностите, а той ще си потърси по-добре платена работа. Разплаках се от радост.


Минаха няколко месеца, но тестовете за бременност все бяха отрицателни. Най-накрая нашите усилия се увенчаха с успех. Радостта ми беше голяма. Като се прибра Иван от работа, се качих на шкафчето за обувки и му се метнах на гърба – казах му, че трябва да свиква, защото членовете на семейството, които трябва да носи на плещите си, се увеличават с един.

През първия месец на бременността лекарката ме прегледа на ехограф. Дълго се взираше, но накрая каза, че всичко е наред и сърчицето на бебето ми бие нормално. Почти по същото време бъдещият татко ходи на интервю за нова работа, но се върна съкрушен. Не го бяха одобрили, защото не знаел добре английски. Записа се на курс.
Бях във втория месец, когато започна много да ми се гади. Иван взе един месец отпуск, за да направи ремонт на апартамента, в който щяхме да се пренесем, и ми помагаше за детето. През този месец ходих на имен ден с приятелки и си направихме страхотен купон. Не се сдържах и съобщих новината, че съм бременна. Те искрено се зарадваха. Почти по същото време казах на майка ми и на брат ми за бъдещото бебе, но за съжаление не можах да споделя тази радост с баща ми, който почина година преди това. Сигурна съм, че и той много щеше да се радва. Третия месец го преживях в стрес. Мъжът ми направи ремонта, а аз гледах дъщеричката ни и много се изморявах. През следващите седмици настроението ми непрекъснато се менеше. Най-накрая се преместихме в новото жилище, но парите ни се бяха свършили, а аз се дразнех, че нямаме кабелна телевизия, хубави пердета, вентилатор... А уж в четвъртия месец трябваше да съм най-щастлива. Непрекъснато търсех повод да полегна, защото все ми се спеше. Излизахме с дъщеря ми на разходка и това ме разнообразяваше. На всичко отгоре ми откриха доста кариеси и трябваше да се подложа на мъчението, наречено “Зъболекар”. Обещах си да намаля кафето. През този месец празнувахме 3-ия рожден ден на дъщеричката ми. Това беше един от най-хубавите моменти в този период, а и бебето ритна за първи път.

В 5-ия месец бях на преглед и лекарката каза, че всичко върви добре. В 6-ия месец тревогите ни за бъдещето понамаляха, защото нашият бъдещ татко си намери нова работа. За него беше голям стрес, а аз гледах да помагам, както мога. Надявах се да потръгне. Раждането наближаваше, а в 8-ия месец ми беше много тежко. Често получавах киселини. Вече дори не можех да спя.
Дойде и краят на бременността. С мъжа ми отидохме в “Майчин дом” и там ми казаха, че след като първото ми раждане е било със секцио, сега пак мога да отида 10 дни преди термина, за да ме подготвят за евентуална операция. Постъпих в болницата. Правеха ми изследвания, но никой не определяше дата за цезарово сечение. Лежах, а ми беше мъчно за вкъщи. Докато мъжът ми и дъщеря ми бяха на свиждане, съпругът ми получи лоша новина – майка му беше починала. Погребението мина, мина и терминът. Тревожех се за близките си, за бебето...
Три дни след термина се събудих с болки. След прегледа лекарите установиха, че имам разкритие. В този ден щеше да е голямото събитие. Раждането се разви много бързо и специалистите решиха да родя по естествен път. Исках епидурална упойка, но анестезиологът не ми разреши. И така с много усилия от моя страна на бял свят се роди моето момче Максим. Чудото се случи! Останах в болницата още няколко дни, но вече не бях сама!