Денят, в който видях двете чертички на теста, не бе щастлив за мен. Зачеването на бебо се случи в неподходящ момент, както казаха някои, въпреки че бе дългоочаквано. Проблемът се оказа варицела, която бях прекарала съвсем наскоро. Не знаех дали да се радвам, или да плача. Реших, че всичко ще запазя в тайна от близките си, дори и от мъжа ми Симо, докато не разбера какъв точно е рискът. А рискът се оказа голям. Консултирах се с инфекционист и с акушер-гинеколог – и двамата препоръчаха да прекъсна бременността си по медицински причини. Няма да забравя мига, в който лекарката извади една голяма книга от шкафа си и започна да изрежда списък от възможни заболявания, които могат да се развият след такава инфекция. За мен това бе ужасен стрес. Как е възможно човек да избере дали да поеме риска да роди и да отгледа болно дете, или да направи аборт – последната дума оставаше моя…
Така изминаха два месеца в неяснота, притеснения и сълзи, в ходене по лекари и консултации с кого ли не. Всички казваха едно и също – рискът от малоформации е голям. Благодарна съм, че попаднах на д-р Траянчев. Той анализира и най-малките подробности и бе единственият, който ми даде надежда. Спомням си деня, в който окончателно взех решението, че ще се боря да родя бебето. Една сутрин се събудих просто убедена, че трябва да оставя нещата каквито са. През нощта сънувах стадо волно препускащи бели коне, а предния ден в Пловдив около мен летя бяла пеперуда. Приех това като съдбовен знак, че всичко ще е наред.
Бременността ми мина леко, въпреки опасенията, че трябва да прекарам дълго време в болница, което не се случи. Не ми се гадеше, чувствах се в кондиция и нямах прекомерен апетит. Естествено прегледите и изследванията с ехограф бяха по-чести.
Работех до последния ден. Ходех с желание в офиса, а колегите ми много ми помагаха – заедно се забавлявахме и така не си позволявах да се поддавам на страхове и мрачни мисли. Наслаждавах се на моментите, в които с бебо си общувахме – много ме радваше, когато освен ритничетата му в корема си усещах, че сякаш ме гали с ръчички.
В последния месец на бременността обаче се оказа, че кръвното ми налягане се повишава. Предписаха ми лекарства, но те не помогнаха. В началото на март отидох в болницата за преглед, а се оказа, че трябва да ме приемат по спешност с високо кръвно (горната граница беше 200 mm Hg). Докато се усетя, вече бях подготвена за операция и часове по-късно – без дори семейството ми да знае – се роди малкият Павел (4.290 кг). От упойките и лекарствата тези дни са ми като в просъница, но ясно си спомням мига, в който видях Павел за първи път. Той беше сладко дебеланче – очите му едва се виждаха от големите му бузки. Седмица по-късно вече си бяхме у дома. Чувствах се като истински победител – доволна и щастлива. Сега – три години по-късно, си мисля колко смела съм била тогава. Днес имам огромното желание да родя второ дете, но и страховете от това, което преживях, се завръщат…
Мама Даниела
