Завърших гимназия и заживях с най-ценния за мен човек на света и бъдещ татко – Данаил. Бях на 19 год., много щастлива, макар че усещах и толкова укоряващи погледи. Те обаче не ни попречиха. През есента се преместихме в нова къща и малко по-късно забременях. Бях много щастлива, а бъдещият татко беше притеснен, объркан, може би като всеки мъж.


Радвах се на бебето, а и бременността ми протече спокойно. Единственият проблем беше, че терминът ми бе определен за края на август и трябваше да прекарам последните месеци от това пътешествие в много горещо лято. Аз и семейството ми работехме в заведение за бързо хранене, което се намираше до басейн с минерална вода. Плувах в него – нещо, което силно препоръчвам на бъдещите майки – и това ме разнообразяваше и ми помагаше в жегите. Ходех редовно на консултации – изследванията ми бяха в норма, лекарите и акушерките бяха мили и отзивчиви, но нито веднъж не видяха бебето на ехограф. Така и не разбрах защо.

Една гореща вечер бях много неспокойна, въртях се в леглото, не ми се спеше. Имаше още около 2 седмици до термина. Изведнъж усетих, че долнището на пижамата ми е мокро. Засрамих се. Изобщо не предполагах, че раждането може да започва, защото не усещах никакви болки или дискомфорт. Станах, ходеше ми се до тоалетната, а преди това бях яла диня – един от любимите ми плодове. Почетох книга, а в същото време таткото си спеше сладко. На сутринта разказах на близките ми какво се беше случило (живеем с родителите на съпруга ми), а те много се стреснаха от думите ми. Свекър ми се обръсна с пастата за зъби – и досега се шегуваме с това. За всеки случай решихме да отидем със свекърва ми до болницата. Очакваше ни много горещ и натоварен ден. Трябваше да изминем около 30 километра до родилното заведение, но какво да се прави. Имахме уговорка с лекар и добре че беше така. Инстинктивно усещах, че нещо не е наред, макар че нямах никакви болки. Така пристигнахме в болницата. Майка ми е медицински работник и вече чакаше с необходимите неща пред входа. Свекърва ми беше пребледняла. Приеха ме, преоблякоха ме и ми показаха стола за тоалет. Акушерката подробно ме разпита, опипа огромния ми корем и се намръщи, но нищо не каза. Малко преди това се бяхме обадили на лекаря ми. Изведнъж настана суматоха. Дойдоха още две акушерки и започнаха да си шепнат: “Близнаци са!” Едната беше абсолютно категорична в прогнозата си. Първата ми мисъл тогава беше – ето защо не са ме прегледали на ехограф. Защо не са ми казали?! След това се сетих, че съпругът ми има братовчеди близнаци и някак си се успокоих и много се зарадвах. После дойде и д-р Василев, прегледа ме, но и той се намръщи. Обясни ми много любезно и спокойно, че бебето е едно, но е застанало напречно с гръбчето надолу и ще е много трудно да родя по нормален начин. Това окончателно ме успокои. Смятам, че е много важно за раждащата с каква нагласа отива в родилната зала, а също така и да има доверие на екипа, който ще й помага да роди детето. И майка ми, преди да излезе от стаята, ме посъветва: “Слушай, майче, какво ти казват и всичко ще е наред!”
Подготвиха ме бързо и макар че тоновете на бебето бяха добри, се притесняваха за мен. Анестезиоложката дойде за 10 мин от вилата си, сложи ми маска с кислород и започна да ми говори какви ли не небивалици, за да ме разсейва. Попитах за упойката, а тя ми каза, че това е последното, за което трябва да мисля. Сигурно такава е практиката. Поставиха ми катетър и абокат и таванът се завъртя, много ми се доспа... Събудих се майка. От този момент нататък започна друго време. Синът ми беше добро бебе, но превърна нощта ни в ден. Не се наспивах и по цял ден дремех навън с него. Но такъв е животът!

Никога не съм съжалявала, че родих твърде рано. Сега обаче разбирам, че не всичко съм усещала правилно – като всяко момиче.
Списание “9 месеца” беше главният ми помощник, защото двете баби почти вдигнаха ръце и казаха, че вече са забравили всичко около отглеждането на детето.