Още от момиче (13–14-годишна) та и до днес имам изключително нередовен менструален цикъл. Не обръщах внимание, почти не споделях с родителите си, които имаха своите съпружески проблеми и така, докато станах на 20 години. През целия този период мензесът ми идваше в годината не повече от 4–5 пъти, но никой не се интересуваше от този мой проблем. Оказа се обаче, че имам поликистоза на двата яйчника. Започна се дълго и продължително ходене по лекари и всеки ми предписваше хормонални противозачатъчни таблетки за регулиране на цикъла или пък ми казваше, че ако искам бебе, трябва да ми се направи операция. Аз бях решила да опитам всичко и докато сама не се уверя, че съм напълно безнадежден случай, да не се подлагам на операция, която, както разбрах, не била толкова страшна и болезнена. Все пак можех да я избегна, което предпочитах.


Запознах се с прекрасния си бъдещ съпруг Михаил, когато бях на 21 год. Нещата между нас започнаха да стават сериозни и аз реших да споделя с него моите гинекологични проблеми, за да знае и с чиста съвест да реши дали иска да продължи да се вижда с мен, или не. Той беше категоричен, че ще имаме деца и че проблемът ми не може да е причина да се разделим. Докато станах на 25 год., цикълът ми беше все така нередовен. Хапчетата, които не преставах да вземам, имаха неприятни странични ефекти – напълнях с около 15 кг и получих ужасен косопад. Спрях ги още тогава и реших това да е окончателно. Но мензесът ми отново започна да идва през 3–4 месеца. Бяха минали вече 6 години от дружбата ми с Михаил, но бебе нямаше, а годинките си вървяха. Празнотата в сърцето ми ставаше все по-огромна.

Преместихме се да живеем в София – там приятелят ми успя да си намери по-добра работа. Аз също работех, но не по специалността ми. Последното и крайно решение, което взех, беше да се подложа на гладолечение в съчетание със спорт. В София се запознах с чудесен гинеколог, който единствен не ми каза да вземам хормонални таблетки, а и не беше против да опитам по нов начин да се преборя с проблема. Разказах му, че в продължение на 1 година съм гладувала няколко пъти (само с чай и плодове) и имам безупречен цикъл, но бебе все още не се получава. Лекарят ми направи обстоен преглед с ехограф и ми каза, че няма никаква причина да не забременея и че трябва пак да отида при него след 3 месеца. Отслабнах, спортувах активно, цикълът ми най-накрая се нормализира, което ми позволяваше да планирам бременност. Когато мензесът ми идваше само 3 пъти в годината, не можех изобщо да преценя кога е най-подходящият момент с Михаил да направим опити за бебе. В главата ми се въртяха само мисли за бебето – как ще го износя, как ще го родя, как ще ни изпишат, как ще го прегръщам и целувам... Може би това ми даде сили да се преборя с природата и най-накрая да дочакам чудото на бременността.
Така и стана. След като цяла година мензесът ми беше като по часовник, един месец прескочи. Като на шега влязох в аптеката и си купих тест за бременност. Но през цялото време си мислех дали старата история не се повтаря. Хукнах към банята и изведнъж разбрах, че чудото беше станало. В ръцете си за първи път държах положителен тест. Коленете ми се подгъваха. Отидох и си купих още един. И той беше положителен. За 2 часа всички хора, които ме познават, вече знаеха новината. Разбира се, първият човек, на когото съобщих, беше Михаил. Преди този тест имаше много моменти, в които губех вяра, но най-накрая мечтата ми се сбъдна.

Прекарах прекрасна бременност. Почти не усетих неразположенията, от които другите жени се оплакват. Всичките ми изследвания бяха в норма. Само в 9-ия месец краката ми отичаха, но бях наддала 20 кг и явно това оказваше влияние. Постоянно ходех. Работех до 5-ия месец и след това останах вкъщи, за да се подготвя за идването на бебето. Михаил беше неотлъчно до мен. Всяка сутрин и вечер галеше огромния ми корем и му говореше. Заедно четяхме книги за отглеждането и възпитанието на детето. Наложи се той да замине на специализация и аз останах сама един месец преди раждането. Знаех, че ще се справя. Преместих се в Плевен, където реших да родя. Датата на термина мина, но бебето не искаше да излиза. Лекарите решиха, че ще ми направят планово секцио, защото бебето беше голямо. Мечтата ми да родя по естествен път нямаше да се сбъдне – нямах нито болки, нито разкритие. Така 13 дни след термина извадиха моето голямо бебе – Васил.