Минаха пет безкрайни месеца и ето че заедно с моето малко бебче очаквахме нашият татко да пристигне на автогарата в София, за да можем най-накрая да сме напълно щастливи. Моето семейство е прекрасно и ми се иска да разкажа за всеки от него поотделно.

Много обичам съпруга си – той и синът ми са смисълът на живота ми и вече ясно осъзнавам, че ако живея само с единия или само с другия, не мога да съм напълно щастлива и няма да се чувствам пълноценна. Бащата на нашето малко момченце е инженер-химик. Завърши университета в Бургас и след това веднага започна да си търси работа в Плевен, където живеехме. За съжаление там не можа да се реализира по специалността си в единствения завод, който работеше в момента (“Плама”), и потърси работа в София, но не като служител, а като изследовател. Той реши, че за да е на ниво, да го ценят и да се развива, трябва да започне да учи, като следва амбициите си. Ето защо кандидатства и го приеха докторантура по химия към Химико-технологичния университет в столицата. Преместихме се, но често пътувахме до Плевен. Докато учеше, се наложи да замине в чужбина. Съединенията, които проучваше за дисертацията си, не можеха да се изследват у нас поради липсата на апаратура. Заминаването му в чужбина беше изключително важно, защото благодарение на бъдещите изследвания и въз основа на резултатите от тях можеше успешно да защити докторската си дисертация по химия. За съжаление обаче пътуването му съвпадна с моята бременност.

Синът ни се роди по обяд, но думата “роди” не е много точна. Него по-скоро го “извадиха”. Мисля, че само жените, родили по естествен път, могат да се гордеят с това. За съжаление моят син дойде след цезарово сечение. Не обичам лесните неща, а се наложи да родя именно по този начин. Причините бяха много, една от които бе големината на бебето. Синът ми се появи на бял свят с тегло 4.100 кг. Прогнозите за неговите мерки стреснаха лекарите преди термина и те решиха, че за мен ще е най-безопасно, ако се подложа на секцио. Знаех плюсовете и минусите и на двата вида раждане, но много исках синът ми да дойде по вагинален път. Копнеех да усетя болката при появата на бебето. Ето защо се надявам, че така ще родя поне още две деца и тогава ще имам възможност да преживея процеса, както съм си го представяла от началото до края. Кръстихме бебето на дядо му Васил, защото той много искаше внучето да носи неговото име. В началото се противях на тази идея, но след това постепенно свикнах и сега не мога да си представя, че детето ми би могло да носи друго име.

С всеки изминал ден синът ни расте и се наслаждавам на всяка негова усмивка. Благодарна съм на майка ми Христина и на родителите на съпруга ми – Маргарита и Васил, че са неотлъчно до мен и през хубавите, и през лошите моменти. Те ме подкрепяха в началото, когато се борех със стерилитета си и се бях отчаяла, и след това – когато забременях и за цели 5 месеца съпругът ми беше далеч и трябваше да се справям с всички физически и психични промени, които настъпват при една бъдеща майка. Въпреки че с Михаил ежедневно поддържахме връзка, сигурна съм, че на него му беше два пъти по-тежко, защото беше сам в чужда държава. Благодаря на близките си, че винаги ми помагаха и ме обичаха, че никога не ме попитаха: “Защо още нямате деца?” Благодаря им, че тактично посрещаха постоянните промени в настроението ми и гнева ми, който често се разпалваше, че съм сама, а съпругът ми е далеч. Изпитвам благодарност и към Михаил, който ме приема такава, каквато съм – с всичките ми кусури и щури идеи.

По професия съм счетоводител, но не можах да се реализирам по специалността си, въпреки че съм завършила и финанси. Причината е, че не търсех работа достатъчно упорито. Целта ми беше да имам дете, а не да правя кариера. Работила съм какво ли не – дори спечелих конкурс за най-добра плетачка на България. Това, което обаче запълва дните ми сега, са грижите за сина ми.

Съпругът ми настояваше да ми подари пералня, но аз отказах. Искам да се наслаждавам изцяло на всичко, свързано с бебето – от прането на дрешките и гладенето до правенето на домашни каши. Искам да запазя всеки миг от ежедневието на сина ми, защото не след дълго годините ще отлетят и той ще напусне дома. Искам да възпитам у него ценности, които са най-важни за един мъж – да успява в живота и жена му да се гордее с него така, както аз се гордея със своя съпруг.