Мензесът ми закъсняваше. Бях сигурна, че имам някакъв гинекологичен проблем, но за всеки случай реших да взема тест за бременност. Просто на майтап, но с голямо учудване установих, че съм бременна. Със съпруга ми Божидар не бяхме го планирали. Ами сега?! Какво ще правим? Погледнах сина си, който беше само на годинка. Изпаднах в паника. И без това животът ни никак не е лесен, а и още едно бебе… От друга страна, винаги сме искали да имаме две деца, но не му беше времето. Бяхме планирали второто за по-късен етап от живота ни, но какво пък! Така ни било писано! Бях изпълнена с противоречиви чувства – лутах се между радостта и тревогата за бъдещето. Но нямаше връщане назад, решението беше взето! Щях да ставам майка за втори път! Нямаше да се откажа от дара, който Бог ни изпрати.


Още на другата сутрин мисълта, че съм бременна ме накара да изпитам отвращение от цигарите и да изям две филии повече на закуска. Идеята за бъдещото бебе ме погълна изцяло. Станах разсеяна, забравях повече. “Големият” ми син все още беше малък и не можех да го дам на ясла.

В края на третия месец за първи път усетих леките ритничета на малкото съкровище. Бях забравила колко страхотно е усещането и как човек се изпълва с щастие и благоговение.
Бременността наложи да сменим квартирата. Успяхме да намерим двустаен апартамент в съседния блок. Чудесно – така кварталът ще ми е познат и няма да се налага да свиквам с нова обстановка, а и за сина ми ще е по-добре.

През лятото най-накрая се реших да дам Александър на ясла. Беше ми толкова трудно да се разделя с него. Много плаках, чувствах се нещастна. Но знаех, че това е нормалният път и тази крачка трябва да се направи. Но слава на Бога постепенно свикнах с тази мисъл и първоначалната болка бързо отмина.
Малко преди термина реших да обиколя бебешките магазини и да взема всичко необходимо за малкото човече. Не трябваше да оставям нещата за последния момент – нещо можеше да се обърка. Подредих къщата, стегнах багажа – бях готова за нови подвизи, чаках само да дойде Денят.
Цяла седмица преди термина не можех да мигна. Мисълта за предстоящото раждане ме плашеше. Реших този път да не постъпвам в болницата, преди да започнат контракциите. Редовно посещавах женската консултация. При едно от посещенията помолих лекаря да ме прегледа по-внимателно. Добре че нещо ме накара да го направя! Оказа се, че имам 4 см разкритие. Лекарят ми каза, че най-вероятно до края на деня ще родя. Обзе ме паника! Това е! Няма връщане назад! Веднага хукнах към офиса на съпруга ми да му съобщя новината, че малкото ни съкровище е тръгнало да излиза. Малко по-късно дойдоха и първите болки. Въпреки това отидохме да вземем сина ни от яслата. Но явно нямаше да издържа още много и не биваше да се бавим. Болките ставаха все по-нетърпими. Прибрахме се вкъщи, взех душ, подготвих се. Вече бях минавала по този път и бях наясно какво предстои. Успокоих се. Скоро всичко щеше да свърши, влязох в болницата спокойна. Една от акушерките дори реши, че нямам болки. Поставиха ме на монитор, но контракциите ми бяха толкова силни, че заглушаваха тоновете на бебето. Болките станаха непоносими. Изведнъж усетих напъните. Акушерката, която беше до мен, едва успя да извика лекар. И ето, докато ме качат на родилната маса, още при първия напън родих момченце! Лекарката беше млада, но много мила и внимателна.
Кръстихме втория ни син Теодор. В превод от гръцки това означава дар от Бог.
Сега вече сме у дома и докато го гледам как сладко спи в леглото, се чудя как цялото това съвършенство се е събрало в толкова малко същество. Сърцето ми прелива от обич и към тримата мъже в живота ми. Знам, че те са истинският смисъл и въпреки всички перипетии ние ще успеем, защото любовта крепи семейството ни.