Още преди датата на менструацията ми реших да направя тест за бременност. Чувствах се по-различно, сякаш нещо ми подсказваше, че съм бременна. Купих тест и когато го направих, се оказа положителен. Бях много щастлива. Съобщих голямата новина на приятеля ми и той много се зарадва, защото очакваше този момент отдавна. Още на следващия ден отидох на преглед при моята гинеколожка. Тя уби надеждите ми, като каза, че нищо не вижда на ехографския апарат. Въпреки това аз не й повярвах.


Всеки ден ходех при лекарката, макар да ми казваше все едно и също – че няма нищо или че плодът е толкова малък, че не се вижда. Записах си час при друга лекарка с надеждата, че ще ми съобщи нещо обнадеждаващо. Но, уви, и тя беше категорична. Аз обаче продължих да упорствам, защото вярвах на теста, а не на лекарите. След седмица отидох при трети лекар. Той вече каза нещо хубаво – не просто хубаво, а великолепно. Плодът се виждал, развивал се добре, дори се чувал пулсът му.

Започнаха да се изнизват и следващите месеци. С тях дойдоха и гаденето, виенето на свят, повръщането – все неща, нормални за една бременност, които обаче ме тормозеха много и едва се справях с тях. Казаха ми, че ако не спрат, може да се наложи да остана за известно време в болницата, защото има опасност за бебето. След консултация с лекар започнах да вземам различни хапчета и, слава Богу, те ми помогнаха да се оправя. Целият този кошмар свърши. Това обаче не беше краят на неприятностите около моята бременност. Последва и друго. Специалистите казват, че повечето бъдещи майки са нервни, неспокойни. Точно това се случи и с мен. Ядосвах се, непрекъснато плачех и за най-дребното нещо, карах се с всички – и с най-близките, и с непознати хора. Роднините ми едвам ме издържаха, все намирах за какво да викам и да недоволствам. Беше зима, студено и заледено. Нямаше как да излизам често навън, за да се разсейвам и разнообразявам, а и с близките ми да си починем едни от други. Пък и не трябваше много да се разхождам, защото един месец преди да забременея, ми бяха направили операция за отстраняване на апендикса. Това също ми създаваше проблеми, защото когато коремът ми започна повече да расте, кожата на това място се опъваше и много ме болеше. Времето минаваше бавно, а аз нямах търпение всичко да свърши и да дойде терминът, за да родя и да се запозная с моето малко съкровище.
През тези месеци с приятеля ми се надявахме, че ще имаме момче. Един ден на поредната консултация при прегледа с ехографския апарат лекарката ни съвсем ясно видя, че бебето ще е момиче и най-вероятно ще е дългокрака госпожица.

Бяхме стъписани от неочакваната новина. В първия момент нито един от двамата не отрони дума. Изобщо не бяхме подготвени, че нашето “момче” всъщност ще е момиче. Въпреки това много бързо приехме тази новина и още на излизане от болницата вече се смеехме и дори започнахме да измисляме име на дъщеря ни.
Моментът на раждането все повече наближаваше. Въпреки че след като разбрахме пола на детето, обсъждахме няколко имена, не се бяхме спрели категорично на нито едно от тях. Правехме списък, но все по някаква причина отхвърляхме имената в него.
Времето се затопли и започнах по-често да излизам навън да се разхождам. Време беше да се обиколят и магазините и да се купят най-необходимите неща за болницата и за бебето. Трябваше да се подготвим за идването му. Веднъж на излизане от един магазин се спънах и паднах. Толкова се уплаших да не се случи нещо на детето. Цялата се разтреперих, но бебето риташе и се успокоих, че всичко е наред.
Малко преди определения термин една вечер болките ми започнаха. Контракциите ставаха все по-чести. Рано сутринта ме приеха в болницата. Явно от падането бебето беше слязло надолу, което беше довело до разкритие.
Сутринта ми спукаха околоплодния мехур, а малко по-късно на бял свят се появи моята дъщеричка. Това беше най-вълнуващият ден в живота ми. Чувствах се безкрайно щастлива – горда майка на най-великолепното бебе на земята. Решихме да я кръстим Габриела.