Изминалата година беше една от най-хубавите в живота ми. Със съпруга ми сме заедно едва от 2 години, но силно желаехме да имаме дете. За съжаление обаче мечтите не се сбъдват толкова бързо, колкото на нас ни се иска. Решихме да заминем на море. Още първата седмица усетих, че нещо странно става с мен. Купих си тест за бременност, но резултатът беше отрицателен. Отново надеждите ни за дете бяха разбити. След около седмица отново си направих тест. Изненадата беше огромна – бях бременна! Това беше най-щастливият ден в живота ми.


Бях едва в началото на бременността, но мисълта, че ще ставам майка ме накара да се откажа от доста неща. Спрях да пуша цигари и да пия кафе. Мислех само за малкото човече в мен, исках то да се чувства добре и да се развива нормално.

Бъдещият татко правеше всичко възможно да съм щастлива. Понеже той работеше на морето, и аз останах с него. Когато се върнахме вкъщи, вече бях в третия месец. Първото, което направих, беше да отида на преглед. Съпругът ми дойде с мен. Когато видях малкото създание на ехографския апарат, полудях от щастие. То вече беше оформено малко човече. Прибрахме се вкъщи безкрайно щастливи и горди, че ще ставаме родители.
Дните се нижеха. Всички ме глезеха и се отнасяха прекрасно с мен. На една от консултациите поисках да разбера пола на бебето. Винаги съм мечтала да имам момиченце и ето че мечтата ми се сбъдна. Лекарката ми каза, че ще връзвам панделки. Радостта ни беше неописуема. Веднага с майка ми хукнахме към магазините за бебешки дрехи. Исках малкото ми момиченце да има всичко необходимо, да расте здраво и щастливо. Купихме му кошарка с различни екстри, дрешки в розово или в жълто – нали чаках момиче.

Нещата вървяха нормално, но на една от консултациите се оказа, че сърдечните тонове на бебето се чуват слабо. Изплаших се до смърт, плаках много. На следващата консултация обаче всичко се беше оправило. Коремът ми беше огромен и лекарката предположи, че бебето ще е доста голямо. За мен нямаше значение – важното беше да е живо и здраво.
Бременността ми протече през зимата и нямах възможност да излизам много на разходки. Близките ми правеха всичко възможно, за да се чувствам добре. Хранех се здравословно, като наблягах на плодовете. Влязох в 9-ия месец и нетърпеливо очаквах момента, в който ще се срещна с малкото създание. Всеки път, когато ме заболеше коремът, изтръпвах да не би моментът да е настъпил, но тревогата се оказваше фалшива.
Дните минаваха, а аз все не раждах. Всяка седмица ходех на консултация, всичко беше наред, но търпението ми се изчерпваше. Вечер лежах и си мислех за предстоящото раждане. Изпитвах страх от неизвестното. Към края на 9-ия месец се чувствах ужасно – коремът ми тежеше, тазът ме болеше, нощем не можех да заспя, сънувах бебето и раждането. Терминът ми наближаваше, но нямаше никакви признаци, че бебето ще излиза. Спрях да мисля за раждането и започнах да се занимавам с други неща. Четях списание “9 месеца” още от началото на бременността и имах представа какво ми предстои. Това много ми помогна психически. Събирах информация за новороденото и първите грижи около него. Един ден рано сутринта усетих, че водите ми изтичат. Паникьосах се. Събудих съпруга си и свекърва ми, взех си душ и тръгнахме към болницата. Там ме прегледаха и установиха, че имам 2 см разкритие. Цял ден се разхождах по коридорите, за да ускоря раждането, но напразно. Нямах нито болки, нито нещо се променяше. Вечерта ме преместиха в отделението “Патологична бременност”. През нощта получих силни болки, но не казах на никого. Търпях и мълчах. Едва сутринта споделих с акушерката. При прегледа установиха, че имам 5 см разкритие. В предродилната зала ми включиха система и болките се засилиха. Малко преди обяд се роди моето слънчице. Радостта, че дадох живот на това дете беше неописуема. Тогава за първи път видях съпруга си да плаче от щастие. Това беше най-невероятният момент в живота и на двама ни.
Сега Еманоела расте жива, здрава и весела. Радваме й се и й помагаме.
Благодаря на тези, които ми помогнаха при раждането на Мони – д-р Горанов и акушерката Лили Стоянова.