Преди да сключим брак със съпруга ми, бяхме заедно цели девет години. Запознахме се още като ученици на една екскурзия в Пловдив. Всичко стана много бързо – явно е имало привличане от пръв поглед. Когато се прибрахме в Бургас, започнахме да се виждаме и така постепенно се влюбихме един в друг. Пламна голяма, изпепеляваща любов. Разбрахме, че сме създадени един за друг. Дори и днес, след като толкова много години сме заедно, знаем, че обичта ни никога няма да угасне и все едно сме в началото на връзката ни. Бяхме щастливи и се наслаждавахме на малките радости в живота. Преди две години решихме да заживеем заедно. Първоначално се притеснявахме, но нещата се подредиха и се разбирахме идеално. Въпреки това все още не се бяхме решили да имаме дете. Обсъждахме този въпрос, но и двамата бяхме на мнение, че това е прекалено голяма отговорност, а и нямахме собствено жилище. Искахме да стъпим на краката си, преди да предприемем решителната крачка.


Една година по-късно обаче неочаквано забременях. Бях много щастлива, въпреки че бебето не беше планирано. След като разбрахме, че ще ставаме родители, решихме, че е най-добре да се оженим. Направихме годеж, а месец по-късно и сватба. Всичко стана много бързо, но не съжалявам, защото нещата се наредиха перфектно. Тържеството мина добре, забавлявах се, чувствах се отлично, бях щастлива, от една страна, с бебето, от друга – че се омъжвам. Животът изглеждаше прекрасен. След сватбата родителите ни направиха великолепен подарък – екскурзия в Гърция. Прекарахме медения си месец там. Беше великолепно и незабравимо. Бях пощадена от типичните за бременните жени неразположения – сутрешно гадене и повръщане. Бременността ми беше лека и приятна. Наслаждавах се на мисълта, че ще ставам майка.

Неприятните усещания дойдоха едва в последния месец. Появиха ми се киселини – може би от прекалено големия ми вече корем. Започнах да повръщам и се чувствах отпаднала. Не можех да се храня добре, ограничавах се, много внимавах с пържените и тестените храни.
Като пренебрегна неприятните болежки по тялото си, всичко останало се нареждаше добре. Малко след като се прибрахме от Гърция, разбрахме, че мъжът ми е получил нова работа – в жандармерията. За това той мечтаеше отдавна. Преди да започне обаче, трябваше да замине в школата в Пазарджик за 3-месечна подготовка. Знаех, че няма да ми е лесно сама, но бях щастлива, че една негова голяма мечта се осъществява. Останах при моите родители, на които съм безкрайно благодарна за вниманието и грижите към за мен.

Месеците летяха и аз бях заета с подготовката за идването на бебето. Със съпруга ми се виждахме през почивните дни и се чувахме по телефона. Липсваше ми, но знаех, че скоро всичко ще свърши и двамата пак ще сме заедно, а към нас ще се присъедини и малкото човече, което вече усилено риташе в корема ми.
Терминът наближаваше и най-накрая съпругът ми се прибра за постоянно у дома. Вече бях спокойна, че той си е вкъщи и нищо лошо не може да се случи. Точно тогава обаче му съобщиха, че ще се наложи да замине за още една седмица в школата в Пловдив, а датата на голямото събитие почти беше дошла. Притесних се, че може да родя, когато той няма да е до мен в този така важен и за двамата ден и че няма да може да споделим радостта от появата на нашето съкровище.
Дните минаваха бавно и мъчително. За моя радост бебето сякаш чу молбите ми и не бързаше да се представи. Родих точно на термина си. Съпругът ми беше се прибрал вкъщи и час по-късно контракциите започнаха. Изчакахме няколко часа, за да се уверим, че тревогата не е фалшива, защото не исках да отивам прекалено рано в болницата. Мъжът ми действаше спокойно, закара ме в родилното и ме остави там. Нямах предварителна уговорка с лекар. За мой късмет попаднах на чудесен екип, на който съм безкрайно благодарна и най-вече на акушерката Яна Ченешева – една изключителна жена. Пожелавам й здраве, късмет и нека бъде все така всеотдайна! Родих благополучно едно очарователно създание. Съпругът ми успя да го види един час по-късно.
Сега сме вкъщи и се опознаваме взаимно.