Бременността ми протичаше нормално. Вече бях подготвена за това, което ме чакаше. Но съдбата понякога си прави лоша шега с нас. Големият ми син Виктор се разболя от варицела. Познати и роднини започнаха да ми се обаждат и да ме плашат с какво ли не, наговориха ми толкова кошмарни неща, като ми обясняваха колко опасна е шарката за бременната жена. Слава Богу, нищо не ми се случи!


Коремът ми тежеше, подготвих всичко за болницата, оставаше само да чакам моментът да настъпи.

Терминът дойде и отмина. Напрежението ми нарастваше, а бебето така и не искаше да излезе. Явно много му харесваше да се крие на топло в корема ми. На 8-ия ден след термина по препоръка на лекаря постъпих в болницата. Трябваше да предизвикат раждането. Беше неделя, в отделението имаше само една акушерка и една санитарка. Не ме приеха много радушно, казаха ми да се прибера вкъщи и да дойда рано сутринта в понеделник, когато всички ще са на работа.
Не бях подготвена за подобно раждане. Големият ми син дойде на бял свят сравнително леко, без да се налага да крещя по време на контракциите. Мислех си, че и този път ще е така, а и нали казват, че второто дете винаги излиза по-лесно и по-бързо. В понеделник бях отново в болницата. Оказа се много по-различно от това, за което бях подготвена.

Приковаха ме на леглото по гръб цели 6 часа, докато една система се вливаше в ръката ми. От ученичка имах гръбначно изкривяване и тази поза ме измъчи изключително много. Гърбът ме болеше адски. Огромният ми корем също създаваше проблеми. Разкритието беше малко и лекарите не бяха сигурни, че ще родя скоро. Най-накрая махнаха системата и вече не исках да лягам. Разхождах се повече от 3 часа в коридора, а контракциите зачестиха и ме болеше повече. Беше 17 ч. Отново останаха само една акушерка и една санитарка. Прегледаха ме и изведнъж се оказа, че имам почти пълно разкритие. Разтичаха се да подготвят родилната зала. Обадиха се на дежурния акушер-гинеколог и отново ми поставиха система. Вече мислех, че няма да мога да издържа още дълго в тази поза и мечтаех кошмарът най-накрая да свърши. Но точно в момента на най-голямото отчаяние усетих как бебето иска да излезе на бял свят. Време беше за напъните… тежък момент, но след няколко минути моето ангелче се показа. Зашиха ме без упойка, защото според думите на лекаря и акушерката мястото там и без това е достатъчно изтръпнало и нищо няма да усещам. Съгласих се на всичко с единствената мисъл този кошмар да свърши по-бързо, да взема любимото дете на ръце и да почина малко.
Бях доста разочарована, защото детската лекарка не присъства на раждането. Появи се чак на другия ден по обяд, за да прегледа децата. Беше истински късмет, че всичко мина почти без проблем за бебето ми и то не се нуждаеше от нейните грижи. Не бих могла да си представя как медицинският персонал, който беше до мен в един от най-трудните дни в живота ми, ще се погрижи за родилка, при която има усложнения. Само Бог щеше да бъде с нея! На 3-ия ден след раждането се наложи да поставят бебето ми в кувьоз, защото имаше силно изразена жълтеница. Притесних се – какво ли ставаше с него? Нямах много доверие на лекарите, защото се нагледах на “грижовно” отношение по време на раждането. Преживях кошмарни 24 часа, мислейки непрекъснато: “Ами ако нещо се обърка?” Слава Богу, всичко мина благополучно.
Трябва да благодаря на акушерката Мария Маслева. Тя прекара цяло денонощие до бебето и ми показа, че все още има добри професионалисти и хора, които съвестно си гледат работата и се грижат за нуждаещите се от тях.
Празнувах рождения си ден в болницата. Възмущавах се от безхаберието и мързела на дежурния екип. Беше събота, акушерката и санитарката прекараха цял ден в една стая, гледайки телевизия и пушейки цигари, без изобщо да се интересуват от това, което ставаше в болницата, и от състоянието на пациентите. Същият сценарий се повтори и в неделя, само че този път “героите” бяха други. Два дни никой не се надигна да измете, да изчисти или изхвърли боклука. Все едно не бяха на работа, а на почивка. Защо им плащаха заплати, след като изобщо не изпълняваха задълженията си, а все гледаха да се оплачат от ниското си възнаграждение. Но за да получиш, трябва нещо и да свършиш.
Най-накрая кошмарният ми престой в болницата приключи и с бебчо се прибрахме вкъщи. Огорчението, болката, неприятностите и нервите останаха зад гърба ми.
Сега се радвам на семейството си и най-вече на бебето, което расте с всеки изминал ден. Вече нямам нужда от друго, за да бъда напълно щастлива.