С бащата на любимия ми син Никола нямаме сключен граждански брак, но това не ни пречи да сме щастливо семейство. Обичам и двамата така, както не съм и мечтала, че ще обичам. С приятеля ми искахме бебе, и двамата се вълнувахме, когато разбрахме, че мечтата ни за дете най-накрая се е сбъднала.


Докато бях бременна, усещах как в утробата ми става нещо велико – зараждаше се нов живот, едно мъничко човече, което Бог беше решил да ми подари. Дори типичните за бременността неразположения не можеха да ме потиснат и да сломят духа и желанието ми да съм майка.

Всеки месец с таткото ходехме на консултация и се радвахме, когато лекарката ни показваше малкото човече на екрана на ехографския апарат. Наблюдавахме го как си смуче палеца и как непрекъснато се обръща.
Лекарят се смееше – след като е толкова игриво още в утробата, какво ли ще е, след като излезе навън. Представях си едно жизнено и усмихнато бебе.

Дните минаваха мъчително бавно до следващата консултация, когато отново щях да зърна моето малко съкровище.
Вечер лежах отпусната в леглото с ръка на вече поизпъкналия корем и си представях бъдещето. През 5-ия месец се случи истинско чудо. Отново бяхме на преглед и за пореден път щяхме да видим мъничето през екрана на апарата. И докато лекарят оглеждаше всичките му органи… изведнъж то махна с ръка. Все едно знаеше, че го гледаме и искаше да ни поздрави, да ни каже за първи път: “Здравейте, мили родители!” Първоначално реших, че си въобразявам, че това е само плод на моята фантазия и на огромното ми желание да съм по-близко и по-скоро до така мечтаната рожба, но и докторът, и приятелят ми го бяха видели. Приех този жест на бебето като опит то да се свърже с нас, макар да звучи налудничаво. Сякаш едва сега напълно осъзнах колко здраво съм свързана с това малко създание. Исках да му махна и аз, копнеех да му покажа колко много го обичам, да го гушна и да му даря само любов.
Срещите с бебето ме изпълваха с щастие и дни наред след това гледах снимките и мечтаех за деня, в който най-накрая ще се срещнем.
Често си припомнях момента, в който мъничето махна с ръка, и бях убедена, че то вече знае за нашето присъствие. Разбира се, имаше и моменти, в които ме обхващаха меланхолия и тъга. Притеснявах се за бъдещето, за това дали ще се грижа достатъчно добре за бебето, дали ще съм добра и нежна майка, как ще се оправяме финансово. Но в момента, в който бебчо ме подритнеше отвътре, забравях всички притеснения и опасания и отново летях от щастие. Така, докато се люшках между радостта и тъгата, дойде денят, в който моето малко съкровище най-накрая щеше да излезе на бял свят…