През 1993 г. се омъжих, а първото бебе родих две години по-късно. Отдавна мечтаех за второ дете, но не смеех, защото мъжът ми е болен от множествена склероза. През 2001 г., докато слизаше от трамвая, го блъсна кола и му счупи крака. Тази злополука увеличи процента на инвалидизацията му.


Преди две години започнах да убеждавам себе си, че трябва да имаме още едно дете. Големият ми син беше на 7 години. Той също много искаше да имаме бебе. И двамата със съпруга ми решихме, че ще имаме още едно дете.

През 2003 г. забременях и от първия момент знаех, че ще имаме бебе. Никой не ми вярваше. Отидох на преглед и лекарят потвърди, че съм бременна.
Това се случи две години след като разбрахме от какво е болен мъжът ми. Много трудно свиквахме с безнадеждната прогноза за развитието на нелечимото му заболяване, като всеки от нас двамата тайничко се отказваше от мечтите си за бъдещето на семейството ни.

Синът ми също мечтаеше за братче или сестриче.
Това беше голяма радост за всички. Синът ми не ме оставяше на мира и постоянно питаше кога ще се роди бебето. Бяхме щастливи и го чакахме с нетърпение.
Бях в 8-ия месец, когато отидох на поредната консултация при гинеколога. Този ден беше един от най-черните в живота ми. Навън се изливаше проливен дъжд, а лекарят ми каза, че плодът не се развива добре – главата, краката и ръцете отговарят на месеца, в който съм, но гръдният кош изостава в развитието си. Даде ми талон, за да отида на преглед в специализирана болница. Обясни ми, че сигурно ще предизвикат по-ранно раждане и ще сложат бебето в кувьоз. След тези думи краката ми се подкосиха. Взех документите и тръгнах към болницата. Вървях под дъжда и плачех.
В болницата потвърдиха диагнозата. Казаха ми, че трябва да постъпя там на другия ден. Прибрах се вкъщи, но вече нямах право да плача. На никого не смеех да кажа какво е мнението на специалистите за бебето. Обадих се на свекърва ми, която е лекар, но вече е пенсионерка. Разказах й всичко. Шокът беше голям и за нея. Тя ме посъветва да потърся друг лекар.
Започнах да въртя телефони, накрая се обадих на братовчедката на мъжа ми, която е педиатър. Тя ми препоръча неин познат доктор – доцент. Обадих му се. По време на телефонния разговор той ме успокои, каза, че такава диагноза е малко вероятна. Вярно е, че малко се поуспокоих, но…
На следващия ден отидох при лекаря в болницата на преглед – без талон, разбира се. Бях първа пред кабинета му. Доцентът ме прие, разговаряхме, а след това ме прегледа и на ехографски апарат. Оказа се, че всичко отговаря на нормите, но просто плодът е малък, иначе се развива правилно. Жизнените му функции също бяха в норма. Попита ме колко е тежало при раждането първото ми дете, а аз му казах, че е било 2.950 кг.
Лекарят ми каза след 15 дни да отида на контролен преглед. Когато попитах колко му дължа, той каза – нищо. Останах доста изненадана, защото това ми се случваше за първи път.
Родих една седмица по-рано живо и здраво момченце с тегло 2.600 кг. Доцентът беше до мен и ме увери, че детето е здраво и нормално, показаха ми го и бях много щастлива, че всичко е наред.
Веднага се обадих вкъщи и съобщих на сина ми и на мъжа ми, че имаме още едно живо и здраво момченце. Баткото беше най-нетърпелив да види бебето.
Оттук нататък всичко мина добре. Изписаха ни, отидохме си вкъщи и “големият” ми син беше много щастлив, че си има братче.
Същата събота след раждането на малкия ни син мъжът ми се обадил в радиото и за наша радост в конкурса за най-малко новородено бебе спечелихме абонамент за списание “9 месеца”…
На моя доктор от все сърце желая много здраве, щастие и радост в живота. Днес рядко се срещат такива хора. Безкрайно съм му благодарна. Днес не всичко в живота ми е идеално, проблемите не намаляват, а се увеличават, но домът ми е огласян от детска глъч.
Щастлива съм, че осъществих своята голяма мечта – да имам деца. Сега трябва да издържа, да съм здрава и бодра, за да ги отгледаме и подготвим за самостоятелен живот.