С моя партньор се запознахме през април и любовта между нас се възпламени мигновено. Не вярвах, че е възможно да се влюбя толкова бързо, но беше факт. Той живееше и работеше в София, а аз – във Варна. На 1 май дойде само за да вечеряме заедно. Пропътува около 1000 км (отиване и връщане) само за една нощ. Мислех, че това е сън. След няколко посещения Емо (моят приятел) дойде да живее при мен. Всичко се случваше толкова бързо и докато се осъзнаем, вече се наслаждавахме на нашата любов.
В началото на септември разбрах, че съм бременна. Това бе шокираща новина, но също така и най-прекрасната за мен. Вече бях на 30 години, бях прекарала два аборта и си мислех, че най-вероятно никога няма да имам деца. Сигурно звучи нереално за толкова кратко време да се случат всички тези неща, но бях напълно доволна от развитието на събитията. Знам, че когато сърцето тупти, когато знаеш, че с човека до теб можеш да остарееш, нищо друго няма значение. Ние просто искахме това дете, създадено с цялата ни любов и страст. Не беше важно дали сме били дълги години заедно, или само няколко месеца. Усещахме силата на любовта си, бяхме щастливи и останалото просто дойде само. Трябваше да му се наслаждаваме.


Дните минаваха. Чакахме с нетърпение раждането на нашето бебче. Емо се грижеше всеотдайно за мен. Обгръщаше ме с нежност и гальовност. Бременността ми преминаваше леко и безпроблемно и се наслаждавах на мисълта, че скоро ще се срещна с малкото човече.
В шестия месец лекарката ми каза, че ще имаме момиче и аз заживях с тази мисъл. Емо много се зарадва на новината. Два месеца по-късно обаче при рутинния преглед с ехограф се оказа, че бебето е момче. И за двамата полът не беше от значение. Важното беше детето да се роди живо и здраво – това, за което се молят всички бъдещи родители.

До края на бременността работех усилено. Не чувствах умора или тежест. Бях много подвижна и пъргава. Работата ми е интересна и увлекателна и не усещах как минава времето. Продавах картини в галерия и се радвах, че животът, който растеше в мен, може да се докосне до толкова много изкуство, красота и хармония. Бях щастлива бъдеща майка и това ми личеше.
Терминът ми беше определен за средата на май, но бебето се появи една седмица по-рано. Една вечер, скоро след като си бяхме легнали, се събудих и видях, че чаршафите са мокри. Разбрах, че водите ми са започнали да изтичат. Разтреперих се. Моментът беше дошъл.
Веднага събудих Емо. Страхувах се от това, което ми предстоеше. За мен раждането беше голямо неизвестно, не знаех какво ще се случи и как ще премине всичко. Емо запази самообладание. В този миг разбрах колко много го обичам и колко важно е да имаш човек до себе си, който да те подкрепя и винаги да ти вярва. Повикахме такси и отидохме в Окръжна болница. Приеха ни много любезно и ме настаниха направо в предродилната зала. Бях сама, нямаше други жени с контракции. Рано сутринта започнах да усещам болки в кръста. Прегледаха ме, имах само 4 см разкритие. През главата ми минаваха какви ли не мисли. Вълнувах се, страхувах се и в същото време се радвах. Изпитвах смесени чувства. Все пак това ми се случваше за първи път. Мислех си, че сигурно най-хубавото нещо, което може да преживее една жена, е да има своя рожба. Няколко часа по-късно ми поставиха система, за да се ускори раждането и по обяд се роди синът ми Александър. Не мога с думи да опиша вълнението, емоцията, радостта, тръпката, обичта, които изпитвах. Искаше ми се да изкрещя от щастие, но нямах сили. Това, че бях дала живот, че държах в ръцете си дете, бе най-великото, най-истинското чудо на света. Обадих се веднага на таткото, който се беше побъркал от чакане.
Сега Алекс е голям, смее се, обръща се, говори по малко. Много го обичаме. Той ни дава радост, топлина и щастие. Вече сме истинско, сплотено семейство.