Лекарят потвърди, че съм бременна и вече можех да съобщя новината на роднините. Това щеше да е първото внуче и племенниче в семейството ни – моето и на съпруга ми. Първото и много дълго чакано дете. Радостта и притеснението ни да няма някакви проблеми бяха големи. Трябваше да съчетавам служебните си ангажименти и бременността. Аз съм счетоводител и не можех да се отделя от работата си дори и за няколко месеца. Притеснявах се от раждането, тъй като не знаех какво представляват контракциите, родилните болки, всичко ми изглеждаше страшно и непознато. Но реших да се оставя в ръцете на съдбата и да не мисля за тези неща. Цялото ми внимание се съсредоточи в работата. Въпреки желанието ми темпото не намаля и се трудех здраво. Ходех на работа сутрин от 8 вечер до 20 ч., прибирах се и продължавах да работя у дома до 2–3 ч. през нощта. Имахме котка, която винаги беше до мен и ми вдъхваше спокойствие.


Почти не ми се повръщаше и гадеше. Бременността мина като насън, коремът ми беше малък, не ми прилошаваше и не проявявах никакви капризи към храната. Продължих да ходя на работа и след като ми дадоха болничен 45 дни преди раждане. Седях в офиса до обяд. След работа се прибирах и лягах да почивам. Единственият ми проблем бяха краката – те бяха подути и много ме боляха. Имам паднал свод (дюстабан) и повишеното ми тегло – с 18 кг, водеше до силни болки в краката. Терминът ми бе определен за средата на лятото. През юни е празникът на Монтана. В офиса работихме до 15 ч. и отидохме в китайски ресторант. Колегите се шегуваха, че китайските подправки ще ускорят раждането и бебето няма да изчака определената дата. На следващия ден се прибрах по-рано от обикновено, защото вечерта щях да ходя на театър. Съпругът ми бе свършил с боядисването на бъдещата детска стая и поставяше полилея. Както си лежах и се опитвах да заспя, почувствах, че ми изтичат водите. Доста се обърках. Не знаех какво става. Дали това бе т. нар. изтичане на околоплодните води? За болницата не бях подготвена, никой не очакваше, че моето бебче ще избърза с 16 дни. Отидохме до кабинета на гинеколога, при когото ходех на консултации, и той ми подготви документите за приемане в болницата. С изтекли води и без никакви контракции напазарувахме и след това минахме през къщи, за да се изкъпя и преоблека.

В 16.30 ч. ме вкараха в операционната и в 16.40 ч. се е родило моето мъничко бебе. В 18.00 ч. вече бях излязла от упойката и видях малкото бебче. То тежеше 2.550 кг и беше дълго 47 см. На другия ден вече се разхождах. Всички ме плашеха, че раждането със секцио е доста страшно, но аз не мисля, че е така. Вярно, че нямам никакъв опит с раждането по естествен път, но все пак видях другите жени какви болки изпитват, имаше и бебенца с посинели главички и телца. Аз не усетех никаква болка и не смятам, че чувствата ми към моето детенце са по-различни от тези на майките, родили по естествен начин. Наложи се да родя със секцио. Не съжалявам за това. На 8-ия ден ми свалиха конците, с раната нямаше никакъв проблем. В Монтана не поставят епидурална упойка. Върнах се на работа 10 дни след раждането.
Родих детето си на 30 години, след като му осигурих дом и добри условия на живот. Бях в болницата заедно с жена от малцинството, която е родена през 1967 г. Тя не различава годината на раждане от възрастта на човека, няма образование и е абсолютно неграмотна. Тя казваше, че е на 67 години, не плаща здравни осигуровки и това й е 13-ото раждане. Всички деца е оставила в домове, без да се отказва от правата върху тях, за да може да получава помощи. А ние с нея сме с равни права и избор. Не мисля, че това е правилно. По време на престоя ми в болницата имаше само 2–3 българки, които родиха, и повече от 10 жени от малцинството, като само на 1–2 от тях това им бе първо раждане…