С приятеля ми Валентин обзаведохме апартамента си като по списание. Когато почистваше по-големите кашони, той взе един от тях и ми каза: “Ще го ползваме за кошара на близнаците.” Много се учудих, когато го чух да изрича тези думи. Що за идея му е дошла на ум? Каква кошара? Какви близнаци? Попитах го защо си прави майтап с тези неща, а той ми каза да се позамисля колко добре си похапвам от известно време. Замислих се кога трябваше да ми дойде мензесът и се успокоих, защото не ми закъсняваше. Трябваше да се появи всеки момент. Валентин обаче упорито настояваше, че ще имаме бебе. Бързо купих от аптеката тест за бременност, направих го и изведнъж пред очите ми се появиха две чертички. Ами сега?! Чудех се – щастлива ли съм, или объркана. Що за изненада? Още на другия ден отидох на преглед. На монитора на ехографа се появи мъничка точица – моето бебе. Сега вече знаех как се чувствам – много щастлива! Щях да ставам майка!
Казахме на родителите си и започнахме да подготвяме сватба. И без друго ни беше време. Дните минаваха в ходене на работа и по магазините. Аз и майка ми почти всеки ден избирахме по нещо от сватбения списък. Един ден в обедната ми почивка си купих дюнер. По пътя към офиса усетих остра болка, драскане по главата и в същото време силно щипане по ръката, в която държах дюнера. След като се съвзех, осъзнах, че зад мен беше прелетял гларус – решен на всичко, за да ми отмъкне обяда. Ноктите му ме бяха одрали, а с човката си ме беше клъвнал по ръката. Започна да ми се вие свят, отмалях. След 1–2 часа се посъвзех и се прибрах у дома.


Започнах да пиша курсовата си работа. Чакаха ме пет изпита. Както си щраках на компютъра, почувствах, че нещо става с мен. В банята видях, че цялото ми бельо е в кръв. Майка ми много се притесни – помисли, че нещо се е случило с бебето. Веднага отидохме в болницата. Приеха ме и при прегледа установиха, че малкото човече си е на мястото и сърчицето му тупка. Наложи се да остана в Отделението за патологична бременност. Там се грижеха много добре за мен и благодарение на завеждащата отделението д-р Лазарова и на целия екип се прибрах съвсем здрава у дома.
Всичко вървеше по план. Много внимавах. Справих се с изпитите. Мина и сватбата. Нещата се нареждаха като по филмите. Всеки месец посещавах женската консултация и акушер-гинеколожката, на която имах доверие. Тя редовно ме преглеждаше на ехограф. Виждах как малкото човече расте, подскача и ръкомаха. Майка ми ме придружаваше на всеки преглед и много се радваше на бебето. Дните минаваха, а моето любопитство за пола на детето ставаше все по-голямо. Един ден ми казаха, че ще съм майка на госпожица. Бях на седмото небе от радост. Започнахме да обикаляме магазините, за да избера тоалети, кошарка и всичко необходимо за моята Инна. Чаках с нетърпение да дойде деветият месец, за да ги купя. Неусетно стана време и за очни занятия. Стегнах багажа и заминах за Варна. Наложи се да посетя друг акушер-гинеколог. При прегледа се оказа, че моето момиченце е с дупето напред, а и тазът ми е тесен. Лекарят ми каза, че най-вероятно ще се наложи да родя със секцио. Бях се подготвила за вагинално раждане. Когато се прибрах в Бургас, отново отидох при моята лекарка. Оказа се, че бебето се беше завъртяло и тя ме посъветва да родя през естествените пътища. Както си говорехме, тя изведнъж каза, че най-вероятно детенцето ми ще се роди по-рано от предвиденото. Уговорихме час за следващия преглед след две седмици. Много исках тя да е с мен на раждането.

Една вечер Валентин отиде до съседите, а аз гледах телевизия. Изведнъж болките започнаха. Контракциите бяха редовни – през 8–10 минути. Изчаках 1 час, но нещата не се промениха. Тръгнахме към болницата и ме приеха с 3 см разкритие. Дежурният лекар беше убеден, че бебето е недоносено и че съм в осмия месец. Не искаше и да чуе, когато му казах, че съм в деветия. Поставиха ми система, за да спрат раждането. Три часа по-късно бях с 4 см разкритие. Лекарят отново беше категоричен, че е прекалено рано и бебето не бива да излиза. Така ме оставиха до сутринта. Когато всички доктори минаха на визитация, се учудиха кой е решил да спре раждането. Дойде акушер-гинеколог, който ми спука околоплодния мехур и ми включи друга система за засилване на контракциите. Благодарение на нея и на опитната акушерка, която ми помогна, 30–40 минути по-късно се роди синът ми Иван. Страхувах се от раждането, но то протече съвсем нормално. Малкото човече проплака, след това ми го дадоха да го целуна. Точно за този миг се бяхме преборили с гларуса, с изпитите и с доктора, който ни обърка. И така, вместо на ноемврийска щерка, сега се радвам на октомврийски син.