Омъжих се на 34 години и двамата със съпруга ми Николай искахме дете, така че планирахме Лазар веднага след сватбата. При честите срещи със сестрата на Николай, която има две деца, все се шегувахме: “Хайде да си направим едно бебче, че да делим всичко на три, а не на две.”


И така един ден се усъмних и направих теста за бременност сама. Ники още не се беше прибрал от работа. Тестът беше положителен! Нямах търпение да кажа на съпруга ми. За мое най-голямо учудване не се наложи да му съобщавам радостната вест. Явно новината се беше изписала на лицето ми и Ники я прочете още от вратата!

Следващите дни бяха невероятни. И двамата бяхме погълнати от огромното си щастие.
Непрекъснато правехме планове, свързани с бебето. Нашето най-голямо желание се беше сбъднало.
Но в края на деветата седмица внезапно прокървих. Ники се уплаши повече от мен. Докато се суетяхме и обличахме за болницата, той не можа да скрие сълзите си. И за двама ни това дете щеше да донесе голяма радост и не искахме да го загубим. За наш късмет дежурният лекар в болницата се оказа много мил и ни успокои, че прогнозата е добра и че всичко с детето е наред. Въпреки стажа ми като акушерка и познанията ми, това беше един от най-кошмарните моменти през бременността ми. Бях срещала доста патологични бременности и непрекъснато ги сравнявах с моето състояние. За щастие нещата през следващите месеци се успокоиха.

Килограмите ми се трупаха, но настроението и самочувствието ми оставаха все така добри. Отдавах се на мечти, непрекъснато си представях как ще изглежда бебето, какво ще правим заедно, като порасне. Чудех се как ли се чувства вътре. Исках да има очите на баща си и да е момче! Ники често ме питаше: “Как е моят син днес?”
В началото на 5-ия месец отидох на рутинен преглед с ехографски апарат и освен размера на бебето лекарят видя и пола му. Очаквах момче! Господ беше чул молитвите ми! Радостта ми беше още по-голяма и ставах все по-нетърпелива най-сетне да се видим с моето малко мъниче.
В следващите месеци бременността протичаше нормално. Дори решихме да заминем на почивка на море. Бях в 6-ия месец. За съжаление идеята не се оказа толкова блестяща. Никак не е лесно да си в това състояние и да се печеш на плажа.
След като се прибрахме, реших да спра работа и да се отдам на домакинстване – преди всичко на подреждане на детската стая. Щяхме да имаме зимно бебе и през първите няколко месеца нямаше да може да се разхождаме дълго. Всичко у дома трябваше да е идеално.
През последните месеци почти не спях. Имах чувство, че нося тон върху корема си, че съм бременна цял живот, боляха ме кръстът, тазът, но нямаше как – трябваше да изтърпя всичко. Нали ще ставам майка!
Работила съм 9 години като акушерка и многократно съм виждала какво представлява раждането. Но едва когато постъпих в болницата, разбрах колко болка изпитва бъдещата майка непосредствено преди да се срещне с прекрасното си дете. Имах контракции през 15 мин. След прегледа се оказа, че имам 5 см разкритие. Това беше чудесно! За съжаление нещата спряха дотук. Имах болки, но разкритието оставаше все същото, а и бебето не се смъкваше надолу.
След 7-часови болки стана ясно, че раждането не може да стане по нормален път. Започнаха да ме подготвят за секцио. Оказа се, че бебето е застанало в неправилно главично предлежание. Екипът за секцио се събра бързо. Поставиха ми упойка и след това нищо не си спомням. Събудих се в реанимационната и чух гласа на лекаря: “Имаш син, жив и здрав е!” Това ми стигаше. Забравих часовете, изпълнени с болка и страдание. Бях толкова щастлива, бях майка!
През всичките дни, които останах в отделението, имах възможност отново и отново да премислям това велико чудо. Осъзнах, че майчинството те прави по-добър човек и променя мирогледа ти.