Когато разбрах, че съм бременна, бях ужасена. Защо ли? Защото вече имах син на 7 години, а мъжът, с когото живея, има двама сина от първия си брак. Те не живеят при нас, но аз вече бях преживяла веднъж безсънните нощи, неспокойните дни, когато бебето е болно, капризно и недоволно от всичко, и не смятах отново това да ми се случи. Не бяхме планували това бебе, дори не бяхме обсъждали такава възможност. Дойде като гръм от ясно небе.


Цял месец след като разбрах за бременността, се чувствах объркана и недоволна. Не можех да взема решение – да оставя ли бебето, или да го махна. Чувствах се ужасно! Решението трябваше да взема аз. Мъжът ми ме остави да определя сама, но да не забравям колко трудно ни е било първия път. По цели нощи не спях, обмисляйки плюсовете и минусите на проблема. Синът ми постоянно боледуваше, а от 4-годишен той непрекъснато ме молеше да му родя сестричка – ако бях сигурна, че ще е момиче, щях да го родя, защото това беше най-голямата му мечта и знаех, че много ще го зарадвам. Но това, както всички знаем, не зависи от нас, а и толкова рано не можеше да се определи полът на бебето. Знаех колко средства изисква едно дете – материални и морални. Чудех се дали не обричам на мизерия и на несбъднати мечти още едно дете, раждайки го тук в България, където не просто е трудно да гледаш и да задоволяваш желанията и нуждите на децата, а е направо невъзможно.

След като почти цял месец и половина нито се хранех, нито спях, реших да махна бебето. Същия ден, в който взех това решение, прибирайки се от работа, мъжът ми каза: “Ако оставиш това дете, то ще е момиче…”
Нямах думи… само сълзи. Знаех колко силно беше желанието ни – на мен, на мъжа ми и на моя син Християн да имаме момиче. Мъжът ми продължи: “Сънувах сън, че имам четвърти син и затова съм сигурен, че ще е момиче.” Този сън промени живота ни. Вече знаех, че ще родя това дете, дори то да беше момче.

Синът ми научи за бременността, когато бях в 4-ия месец. И той беше сигурен, че ще има сестричка. Бях бременна за втори път, чувствах се толкова добре, колкото и първия път, само че този път имах повече задължения. Всеки следобед четяхме и пишехме със сина ми. Животът ни не се промени с нищо. В 8-ия месец на бременността взех сина си с мен на женска консултация. Хриси влезе в кабинета, защото много искаше да види бебето.
По време на прегледа синът ми извика: “Мамо, мамо, виж – това е сърцето на сестра ми, виж как се свива и тупка…”
Не знаех как различи сърцето, защото ехографският апарат беше от старите, но докторът потвърди.
Попитах лекаря и за пола на бебето. Но Хриси ме прекъсна: “Момиче е, мамо, нали ти казах отдавна.” Лекарят също го потвърди, но аз не смеех да повярвам. Бебето беше много буйно, риташе непрекъснато и още през 4-ия месец нощно време се събуждах от силните му ритници. Постоянно се въртеше и шаваше. Всички мислеха, че ще родя една бъдеща футболна звезда. Само синът ми разправяше наляво и надясно, че е поръчал сестричка и че е напълно сигурен, че бебето ще е момиче.
Втората ми бременност беше по-различна от първата, а раждането беше много по-лесно. И така, без кой знае колко усложнения на бял свят се появи Калина. От този ден нататък синът ми стана много по-отговорен и грижовен. Мечтата му се беше сбъднала. Докато бях бременна, той се грижеше какво ям и пия, спестяваше ми всички тревоги, говореше и галеше корема и много се смееше, когато бебето риташе – сякаш му отговаряше на закачките. Държеше се много сериозно и зряло за възрастта си. Калина ще има най-сериозния, невероятен, грижовен, мил и благороден батко на света.
На всички бъдещи майки и на всички българки бих казала да родят две, дори три деца. Днес Калина расте буйна, неспокойна, палава, но и много любопитна. Едно прекрасно лъчезарно дете. Такава, каквато батко й я пожела. Тя не беше планувано бебе, но беше много желано дете.