Когато разбрах, че под моето сърце бие друго мъничко сърчице и скоро ще стана майка, бях на седмото небе от щастие. Направих тест за бременност, но исках всичко да се потвърди и от лекар. Записах час при гинеколог. С мъжа ми Пепи брояхме дните до първия преглед с ехографски апарат. В кабинета влязох сама и когато докторът потвърди бременността ми, почувствах неописуема радост. Притесняваха ме леките болки, които имах, но никой не ми обърна внимание. А аз непрекъснато ги усещах. Лекарят реши, че не е нещо тревожно и ще отмине с времето.


Още от самото начало започна неразположението, което при мен не беше само сутрешно, а целодневно. Знаех, че е нормално да ми се гади и да повръщам до 3–4-ия месец. Надявах се целият кошмар в един момент да спре и да се наслаждавам на очакваното бебе.

На деветата седмица прокървих и това сложи началото на проблемите. Постъпих в болница за една седмица. Поставяха ми различни инжекции и системи, вземах лекарства. Уж всичко беше наред – излязох оттам с надеждата, че съм добре. За съжаление след седмица се върнах пак в същата болница с още по-голям кръвоизлив. Бях слаба и отчаяна. Неприятностите продължаваха. След обстоен преглед се оказа, че имам отлепване на плацентата. По време на престоя ми в болницата прокървих още няколко пъти въпреки лекарствата и системите, които ми прилагаха. При последната подобна случка реших, че ако остана още ден в това лечебно заведение, ще изгубя бебето. Имах някакво вътрешно предчувствие, че трябва да се махна оттам. В отделението “Патологична бременност” вместо да треперят над болните жени, акушерките се отнасяха много грубо. Забравяха да ми поставят инжекцията, никой не идваше да ме види как съм и дали имам нужда от нещо. Така беше и с всички останали бъдещи майки, всяка от които имаше сериозни проблеми и страхове за бъдещото бебе. Доброволно си тръгнах от болницата. Но вече не бях само с отлепена плацента, но имах и голям хематом. Не исках да остана нито миг повече там.
С космическа скорост бях преместена в друга много по-хубава болница, където веднага ме поставиха отново на системи. Тук отношението беше много по-различно. След 5 дълги и мъчителни дни ме изписаха с препоръка да лежа. Страхувах се да мръдна. След 10 дни на консултацията лекарят ме прегледа на ехограф и видя, че плацентата вече се е прикрепила, а хематомът е изчезнал. Успокоих се. Но това трая само един месец, защото когато следващия път отидох на преглед, се оказа, че спешно трябва да ми вземат биопсия от шийката на матката. Отново бях притеснена и пак се налагаше да вляза в болница.

След биопсията останах там още няколко дни. И това мина… Но дойде 6-ият месец и започнаха подготвителните контракции. Какво бяха те на фона на всички проблеми, които ми се стовариха на главата…
Лекарите, които сега бяха до мен, ме подкрепиха и искам да им благодаря от все сърце. Без тяхната помощ бременността ми щеше да е много по-тежка. Те ми вдъхнаха спокойствие и ме дариха с много знания за бременността, а и за отглеждането на бебето.
Благодарение на грижите и обичта на съпруга ми Пепи и родителите ми най-сетне дойде дългоочакваният ден и нашата красива Деница се появи на бял свят. За разлика от всичко преживяно до този момент раждането беше много леко.
Учителката от курса за бременни, който посещавах преди това, ме беше научила на всичко. Запозната бях с всеки момент, знаех какво следва и какво трябва да правя, за да излезе бебето бързо и без проблеми. Дори за миг не изпитах страх или притесние. Знаех, че този път съм в добри ръце. Въпреки че се наложи да родя със секцио, това изобщо не помрачи радостта ми. Реших, че така е било писано.