Няколко месеца преди края на 2004 г. с приятеля ми Веселин заживяхме заедно, а по-малко от година по-късно разбрах, че съм бременна. Това беше най-вълнуващата новина в живота ми и в същото време беше толкова шокираща. С бъдещия татко започнахме да си задаваме онези въпроси – готови ли сме за дете, ще се справим ли с отглеждането на бебчо, дали ще сме добри родители... В крайна сметка радостта от предстоящото събитие надделя над шока и съмненията.


През цялата бременност Веселин идваше с мен на ехографските прегледи, гледаше бебчо, чийто пол се променяше всеки път, и чуваше сърдечните му тонове. Веднъж лекарят ни казваше “Момченце е!”, друг път “Момиченце е!” и полът си остана тайна за нас до раждането. Това, че не го знаехме, нямаше никакво значение, макар че аз през цялото време си представях как ще сплитам плитките на нашата малка принцеса и как ще й връзвам панделки.

Приятелят ми беше изключително грижовен към мен – постоянно питаше дали съм гладна и какво ми се яде, водеше ме по магазините, за да ми купува дрехи за бременни. С две думи – бъдещият татко изпълняваше всяко мое желание. Когато бях в 5-ия месец, започна семестърът в университета и аз реших да не прекъсвам следването си, а да ходя на всички лекции. Бях единствената бременна в курса (от около 60 души) и почти всички се надпреварваха да ми обръщат специално внимание – много се грижеха за мен. Лекциите свършиха и започна сесията, а с нея – изпитите. С напредването на учебната година растеше и моето коремче. Месеците отминаваха неусетно и времето, когато щяхме да се срещнем с бебчо, наближаваше. Терминът ми беше определен за началото на февруари, а аз много исках да родя по естествен път.
Всеки ден от 9-ия месец очаквах с нетърпение нещо да се случи, да получа някакви сигнали за започваща родилна дейност – болки или контракции, каквото и да е. Това така и не стана и след като терминът отмина, се наложи да постъпя в болницата.

Започна мъчителното чакане. Виждах как другите жени идваха, раждаха и си отиваха, а аз все така нямах никакви признаци, че скоро ще прегърна бебчето си – нито болки, нито разкритие. Лекарите казваха, че бебето ще е голямо и решиха да ми включат система, за да предизвикат раждането. Получавах болки и контракции, но все така нямаше разкритие. След продължаващото 9 дни преносване, без болки и разкритие, с бебе в корема ми, за което всички казваха, че ще е много едро, лекарите решиха да ми направят секцио.
Аз исках през нощта да си почина добре, за да настроя психиката и тялото си, че раждането няма да протече по естествен път, въпреки огромното ми желание за това. Същия ден в ранния следобед получих леки болки. Помислих, че те са подготвителните контракции и не казах на никого. Болките ми зачестяваха и се засилваха. Това продължи до 1 ч. през нощта, когато станаха много силни и много чести. Тогава събудих дежурната акушерка и лекарите установиха, че имам 6 см разкритие. За съжаление бебето беше заело позиция, която не позволяваше да продължи през вагиналните пътища, тъй като това щеше да доведе до риск и за двама ни. Спешно свикаха екип за секцио и около 2 ч. през нощта се роди нашият син Константин.
Когато излязох от упойката, се почувствах невероятно щастлива въпреки следоперативните болки. Раждането е най-прекрасният момент в живота на всяка жена. От сърце го пожелавам на всички.
Искам да благодаря на д-р Пищалова и д-р Горанов, както и на акушерката Сиракова, които извършиха операцията, а също и на д-р Лалов и д-р Тодоров за грижите, които полагаха за мен. Благодарение на всички тях сега и двамата с бебчо сме добре и с баща му много му се радваме.