Всичко започва някак ненадейно – ходиш на дискотеки, на купони с приятели или на някой красив екзотичен остров, правиш снимки и събираш положителни емоции. Намираш си добра работа и изведнъж осъзнаваш, че прекрасният човек до теб е мъжът, с когото искаш да имаш всичко.


Това е историята на моето малко семейство. След година и половина връзка и едно прекрасно лято зад гърба ни с приятеля ми се преместихме в самостоятелна квартира. Тогава осъзнах, че искам да си имаме дете и му го казах. За мое учудване той не се уплаши, дори не се изненада. Прекрасно е, когато разбереш, че някой споделя мечтите ти. Така и ние повярвахме, че приказката ще продължи, без нищо да помрачи щастието ни. Но в живота не всичко е розово.

Мислехме, че да зачена е лесно и очаквахме, че още първия месец ще видим двете чертички. После се надявахме това да стане след втория, след третия месец. Какво ли не ми мина през главата ми. Чудех се дали причината не е напрежението в работата ми, или пък рязката загуба на килограми, която ми се случи  предишната година. Дори не смеех да попитам приятеля ми как се чувства. Защо ли сме се притеснявали толкова? След седем месеца едва не припаднах в солариума. Чувствах се отпаднала. Реших да си направя поредния тест и три минути по-късно влетях в стаята с хубавата новина. Още пазя този тест. Почувствах се специална, някак по-красива и по-женствена отвсякога. Щях да ставам майка. Тази мисъл ме постави на прага на един нов свят, изпълнен с непознати вълнения. Желаех да науча всичко, преди да се роди бебето, за да му дам най-доброто, от което се нуждае. Четях всичко, което ми попаднеше, дори си колекционирах бебешки снимки. Всеки ден си сменях тапета на монитора и си представях, че моето бебе ще изглежда като прекрасното бебе, което ме гледаше от екрана. Бях щастлива.
Тогава се появи проблемът. В началото на третия месец се наложи да ме приемат в болница, за да мога да задържа детето. Разтревожих приятеля ми, майка си, колежките в отдела. Всички ми се обаждаха, за да ме подкрепят, притесняваха се за мен и за бебето. С нетърпение очаквах лекарят да ми каже дали сърчицето му тупка. Като видя колко съм притеснена, той обърна монитора на ехографа, за да се уверя, че не само сърцето му бие, а и че детето се движи. Вече имах надежда.

В стаята в болницата бях с други две жени, чиито истории бяха подобни. Те също искаха да задържат бебетата си. Почувствах онова спокойствие, което предсказва, че всичко ще е наред. След две седмици ме изписаха с уговорката да продължа да вземам лекарствата и да пазя леглото. До края на четвъртия месец бях научила наизуст програмите на телевизиите и свикнах да ме гледат като писано яйце. Чувствах се добре. Лекарят прецени, че опасността е преминала и че вече мога да се върна на работа.
Един ден усетих, че водите ми изтичат. Майка ми и съпругът ми, с когото се бяхме оженили в края на осмия месец, започнаха да следят контракциите. От 4 до 10 ч. сутринта си бях вкъщи и когато контракциите зачестиха, взехме багажа и отидохме в болницата. В ранния следобед моят бебчо лежеше на гърдите ми – малкото сърдито същество, което щеше да промени живота ми.
Спомням си каква бях преди – безгрижния живот, купоните, миговете на щастие. Осъзнах, че съм се променила. Сега сладкият образ на спящото ми дете осмисля всичко, което съм изживяла до момента, както и това, което ми предстои да изживея с новото ми семейство.

Мама Виктория