Работех в семейство в чужбина, където се грижех за 3-годишната Талия. Това беше моето последно занимание, защото постепенно ме обзе необяснима мания да имам бебе, въпреки че се бях зарекла да нямам второ дете заради тежката бременност и трудното раждане на първото ми дете – Еди.


Много често сънувах, че съм бременна, че ще раждам и други такива. По стечение на обстоятелствата се наложи да се върна в България, където Едоард ме чакаше с нетърпение. Когато се прибрах, взех детето си и заминахме за Бургас, където съпругът ми работеше. Наехме квартира и когато се стабилизирахме финансово, предложих на половинката ми да си направим още едно детенце. Той беше категоричен, че съм полудяла – как ще се справим, живеехме на свободен наем, имахме син ученик. Какво ли щеше да е, ако се появеше и бебе?! Но в крайна сметка забременях. Желанието ми беше толкова силно. 15 дни по-късно си купих тест за бременност. Резултатът беше положителен! Щях да ставам отново майка! Няколко дни след това посетих гинекологичния кабинет, за да съм напълно сигурна. Чух така мечтаните думи: “Честито! Вие сте бременна!” До този момент таткото беше много скептичен към създалото се положение, но след като чу мнението на специалиста, се примири. Не му трябваше много дълго време, за да се пренастрои. Спогледахме се, усмихнахме се и така се разбрахме. Баткото Еди бе на седмото небе от щастие. Планираше как ще се държи с бебето, как ще го защитава, искаше сестра заради мен, но всъщност повече мечтаеше за братче. Таткото знаеше, че ще е отново момче. Залагаше живота си, защото той произхожда от мъжка фамилия – в четири поколения се раждаха само момчета. Аз пък бях пощуряла за момиче и не знаех как ще приема новината, че отново ще имам момче.

Веднага след като се уверих, че съм бременна, отказах цигарите и кафето без проблем, спрях да пия безалкохолни напитки и алкохол, да ям бобови храни. Започнах да се храня главно с плодове, зеленчуци, мляко, риба, пиле и никакви подправки.
Синът ми постоянно говореше за бебето. Измисляше какво ли не, идваше с мен на консултациите. Дори беше запалил своите съученици. Поне два пъти седмично приятелчетата на Еди идваха да ме видят, да се порадват на корема ми. Бяха много щастливи. При всяко помръдване на бебето аз се топях от удоволствие. С нетърпение чакахме то да се появи на бял свят. Еди дори говореше за бебето пред учителките си – толкова беше горд и щастлив. Бременността и раждането ми минаха почти без никакви проблеми благодарение на акушерката Младенова от новата болница в Бургас. Когато Жан се появи на бял свят и тихичко проплака в краката ми, сърцето ми се изпълни с радост и щастие. Голям смях през сълзи падна в родилното отделение.

Малко по-късно при мен дойдоха и любимите ми. Никога няма да забравя този момент – моето огромно щастие, но и силното безпокойство, изписано върху лицата на близките ми хора. Големият ми син беше просълзен от щастие, но и много притеснен. Щом ме видя, първите му думи бяха: “Мамо, толкова си синя.” Беше изплашен до смърт. Мъжът ми безуспешно се опитваше да запази спокойствие. Беше се вторачил в мен. Явно очакваше да види онази изстрадала физиономия, която имах при първото раждане. Свекърва ми пък беше подпухнала от плач – сигурно от притеснение за мен, тайно от Еди, е ронила тихо сълзи. Аз обаче се чувствах много добре, макар че бебето се роди доста по-голямо от първото ни момченце.
Всички гледаха само мен и сякаш не забелязваха бебето. Изглежда им стигаше, че то е живо и здраво. Сега моето малко момче вече е на 9 месеца. Много е будно и жизнерадостно. Но все още искам да имам момиче и няма да се откажа от желанието си.
Бих искала да се обърна към всички жени, които се колебаят, и да им кажа, че знам колко е трудно днес да се раждат и да се отглеждат деца, но моля ви, не се колебайте, от цялото си същество ви моля – раждайте бебета! Те са нашето бъдеще.