Аз съм Александра Николова. Още преди да се родя, батко ми Васил измислил моето име, както и галеното обръщение Али. Звучи толкова нежно.
Родих се във II МБАЛ и първото нещо, което видях, беше усмихнатото лице на акушерката Пепи Димитрова и един чаровен мъж. Мама ми каза, че това е д-р Станев. Те бяха много радостни, че ме виждат жива и здрава. Огледах се и забелязах мама. Бях много учудена, защото тя плачеше ли, плачеше. По-късно ми обясни, че било от радост, задето най-накрая се срещаме. Реших да се присъединя към нея и аз също заплаках. Но топлите й ръце бързо ме успокоиха.


Трябва да ви разкажа и за един много важен човек в живота ми – батко. Той е на 8 години и вече е ученик. Понякога му завиждам за това – има толкова книги и тетрадки. Мама и татко силно са искали второ бебе, но в продължение на 7 години щастието ги е подминавало и затова е голямата ни разлика с батко. Но ако питате мен, това е по-добре, защото той много помага на мама, непрекъснато се грижи за мен, дори събира пари в касичката си и от време на време ми купува подаръци. А колко е забавен и какви песнички знае – не мога да ви опиша.
Татко работи в радио, винаги е зает и по цял ден го няма. Но когато вечер се върне… Ах, колко е хубаво да усетя бодливата му буза и топлата му ръка да ме погали по главичката. Той дори ми показа топката си за ръгби, която има много странна форма, и ми обеща, че като порасна малко по-голяма, ще се науча да играя с нея. Нямам търпение това да стане по-скоро. Но мама пък иска да стана балерина. Не знам дали това ще ми е по сърце, защото аз съм голяма бърборана, а в балета и в спорта трябва все да си мълча.