Изминалата година беше една от най-щастливите в живота ми. Живеех с любовта на живота си, а след огромното желание дойде и дългоочакваната радостна вест – бременна съм! Бях на седмото небе от щастие. Моето предположение бе официално потвърдено и от акушер-гинеколожката ми д-р Михайлова. Същия ден имах чувството, че са ми пораснали криле и ще хвръкна. Щастлива, бързах да съобщя на бъдещия ми тогава съпруг. Не закъсня обаче и неприятната изненада – няколко дни след прегледа прокървих. Бях ужасена и много изплашена. На другия ден потърсих лекарката ми, която ме прегледа внимателно. Тръпнейки в очакване, чух най-вълшебните думи: “Бебето ви, Надя, е живо!” Грейнах от щастие. Д-р Михайлова ми предписа лекарства и, слава Богу, всичко се оправи.


След два месеца беше сватбата с любимия ми мъж, а съвсем наскоро след това събитие започнах работа. Няколко дни преди сватбения ден двамата с бъдещия татко усетихме първото ритване на моето малко съкровище – чувството е неописуемо! На консултацията съпругът ми засне бебчо с камера. Той като че ли усети и не престана да подскача вътре в мен, като че ли искаше да знаем, че е много радостен от огромното внимание, с което го обгръщаме. По-късно на спокойствие стотици пъти си пускахме записа и с трепет се опитвахме да отличим ръцете, очите, нослето, сърцето и краченцата на нероденото бебе.

И така ден след ден моето дете растеше вътре в мен, заедно с него и аз, но това вместо да ме притесни, ми носеше огромна радост. Ходех редовно на консултации и нетърпеливо очаквах деня, в който ще мога да гушна малкото си съкровище. Съпругът ми ме глезеше много, придружаваше ме навсякъде, беше за мен като орлица над малките си. Чувствах се най-важният човек на земята. Непрекъснато се перчех с големия си корем и гордо крачех напред.
На поредната консултация искахме да разберем пола на детето, но то срамежливо се обърна и на монитора се показа само дупенцето му. На следващия преглед обаче след дълго взиране д-р Михайлова ми съобщи, че ще си имаме момченце! Съпругът ми беше най-щастлив – мечтата му да има син беше на път да се сбъдне!

В края на декември излязох в полагащия ми се отпуск по майчинство и това ме направи още по-нетърпелива. Бебето се развиваше нормално, но тъй като според гинеколожката беше по-едро, имаше вероятност да се роди по-рано. Можеше да се наложи да ми направят секцио, защото имах тесен таз. Притесних се, изпитвах огромен страх, но мечка страх, мене – не! Няма накъде! Януари дойде и замина и нямаше никакви признаци, че скоро ще раждам. Реших, че моето бебе ще изчака термина. Риташе спокойно вътре в мен и изобщо не бързаше. Чувствах се добре и броях дните, които ми остават.
Дойде и февруари, а с него и лошото време. Притеснявах се, защото трябваше да раждам в Добрич, а знаех колко труднопроходими са пътищата дотам по това време на годината. Нямаше признаци, че бебето ще излиза и затова се успокоявах. Валеше сняг, духаше силен вятър – зимна приказка. На 4 февруари обявиха бедствено положение в цялата област. Имаше огромни снегонавявания и никакви превозни средства не се движеха към Добрич. Същия ден колежките ми се обадиха да ме питат как съм и да ми кажат, че се надяват бебето да изчака по-добро време да се роди. Да, но…
През нощта ми изтекоха водите. Притесних се, съпругът ми – два пъти повече. Приготвихме се и стигнахме до края на града – оттам път нямаше. Казах на съпруга ми да се върнем обратно, бях готова да родя където и да било, стига с бебето всичко да е наред.
Отидохме в кабинета по спешна помощ, там беше и дежурната акушерка. Прегледаха ме и ми казаха, че е най-добре да родя в Добрич и че имат нареждане за спешни случаи да използват коли на гражданска защита. За нещастие линейката беше в някакво село и нямаше как да се върне. От граничната полиция, където работеха и съпругът ми, и брат ми, се съгласиха да ни услужат с техния ровър. Така бяхме на път. Минаваше 3 ч. посреднощ. Разстоянието между Генерал Тошево и Добрич е само 20 км, но ние го изминахме за 2 часа. Пред нас вървеше снегопочистваща машина, едва се движехме. Навсякъде имаше само сняг. Така стигнахме в Добрич. Сутринта дойде д-р Стойчев – Бог да го поживи! Прегледа ме, поставиха ми системи и така под неговото вещо ръководство раждането започна. Бебето не искаше да излиза и се наложи да се използва форцепс. В 11 ч. на бял свят се появи моят малък син. Въпреки умората и всичко преживяно бях много щастлива. Същия ден се оказа, че сме медийни звезди. Дойде телевизионен екип и ме интервюираха поради извънредните обстоятелства, при които се роди моето момче. Вечерта излъчиха репортажа и така половин България беше известена за най-радостното събитие в моя живот.