Със съпруга ми сме заедно от началото на 1998 г. След петгодишна връзка решихме да се обвържем в брак за цял живот, а след това да създадем и дете, което да допълва семейството ни.


През април 2003 г. направихме годеж, както е традицията, а само 6 месеца по-късно – сватба. Месец и половина след това радостно събитие коремът започна много силно да ме боли. Ставаше ми лошо, едва ходех. Притесних се, отидох на преглед и се наложи да постъпя в болница. Лекарите се суетяха около мен, направиха ми изследвания, поставиха ми системи. На другия ден лекарят ме прегледа с ехограф и ми съобщи най-радостната новина – бях бременна от 6 седмици. Докторът определи и датата на термина. Поради състоянието, в което се намирах, се наложи да остана още 10 дни в болницата. Възстанових се и се върнах на работа. Не ми тежеше и бременността ми не беше тежка. Ходех на работа почти до края.

Често посещавах женската консултация и много исках да разбера какъв е полът на бебето. Винаги когато питах обаче, лекарят ми казваше, че не се вижда. Така времето минаваше и 10 дни преди термина усетих, че водите ми изтичат и вече е време да раждам. Взех багажа си и се отправих към болницата. Включиха ме пак на системи, за да предизвикат контракции. Така след около пет часа се роди моето малко слънчице. Това беше един от най-вълнуващите мигове в живота ми. Станах майка! Моето бебе се роди живо и здраво, но с много ниско тегло – 2.050 кг, въпреки че го износих почти до края на 9-те месеца. Наложи се веднага да го сложат в кувьоз. Лекарите не ми позволиха дори да го докосна. Изведнъж се почувствах страшно самотна и нещастна. В краткия миг, в който срещнах мътния поглед на дъщеря си, разбрах колко е объркана и уплашена в този момент. Не знаех как да й помогна.
Само 2 часа след раждането се наложи да откарат бебето ми в болницата в Шумен, където го оставиха в отделението за недоносени. Това беше най-кошмарният миг в живота ми, защото трябваше да се отделя от това прекрасно създание.

В същото време се чувствах много горда – бях извършила нещо велико, бях дала живот на това малко същество! Исках да кажа на целия свят, че съм станала майка.
И така – аз лежах в едната болница, а детенцето ми бе далеч от мен, в друг град, в друга болница. След три много дълги дни на възстановяване от раждането се прибрах вкъщи, но без моята скъпа принцеса.
Наложи се още малко да се пазя, а след като се посъвзех, заедно със съпруга ми отидохме в болницата в Шумен, за да видим как е нашето бебче, да поговорим с лекарите и да разберем кога най-сетне ще ни го дадат. А то, вместо да наддава и да заяква, беше станало още по-слабо – 1.800 кг. Толкова мъничко и беззащитно беше, дори нямаше къде да го щипна.
Съкровището ни остана в отделението за недоносени в шуменската болница цели 17 дни, които ни се сториха цяла вечност. Нямахме желание за нищо. Дните минаваха, а ние само чакахме момента, когато ще се обадят от болницата и ще ни извикат да вземем дъщеря си. Най-накрая след мъчителни дни и нощи мечтата ни да се съберем всички се сбъдна. Телефонът звънна – бяха от болницата, бебето беше добре и можехме да го приберем. Нямах търпение да го гушна. Набързо се приготвихме и отидохме да го вземем.
Вечерта всички се събрахме вкъщи да се почерпим. Не бяхме отпразнували появата на бял свят на малката ни принцеса, защото нямахме никакво желание да се веселим, когато знаехме, че тя не е добре и е в болница. След като всичко се успокои, със съпруга ми решихме да се обадим в Българското национално радио и за наша голяма радост спечелихме едногодишен абонамент на списание “9 месеца” в конкурса “Щъркелът пристигна” като най-малко бебе.
Сега Денислава расте здрава и много ни радва. От цялото си сърце благодаря на всички доктори и акушерки, които помогнаха на Денислава да се роди жива и здрава, въпреки че беше с толкова ниско тегло. Най-вече искам да благодаря на акушерката Галя Дичева, която през цялото време беше до мен и правеше всичко възможно, за да ме развесели. Не мога да забравя и д-р Костов и д-р Абаджиев. Благодаря ви за всичко!