Със съпруга ми Николай се оженихме след 8-годишна връзка и решихме, че няма да бързаме с децата. Все не беше най-подходящият момент за дете. Две години чакахме да се нанесем в нов апартамент, за да имаме всички удобства, и когато най-накрая решихме да имаме бебе, опитвахме цяла година, но нищо не се получаваше. Бяхме спокойни, защото казвахме, че Господ си знае работата, а и бяхме сигурни, че нямаме здравни проблеми. И ето, че най-накрая чудото стана – бях бременна.
Всичко вървеше абсолютно нормално. Първите няколко месеца ми ставаше лошо, но това ми напомняше, че съм бременна. Радвах се на малкото си коремче. Моята работа е много динамична – свързана е със срещи, пътувания. Бях първата бременна в офиса и всички колеги ми се радваха и се грижеха за мен. Момичетата непрекъснато пипаха корема ми и долепяха ухо да усетят малкия трепет отвътре. До 6-ия месец не спрях да пътувам в командировки. Съпругът ми беше инструктирал всички да следят да не ми липсва нещо. А той ми беше най-голямата опора.


Девет месеца нямах никакви проблеми, работех до последно и бях убедена, че бебето ще излезе лесно. Но, уви! 10 часа се мъчих, а то все не се появяваше. Хем напираше да излезе, хем му беше добре вътре. Накрая докторът ми каза, че ще се наложи операция. Докато извадят бебето, таткото е обикалял в офиса като звяр в клетка. След като лекарят съобщил, че ще ме оперират, всички колеги дошли в болницата. Показах бебето първо на тях.
Най-трудни бяха следващите няколко дни в болницата. Мечтаех да съм вкъщи с бебето и с гордия татко. Той ми звънеше през 2 часа и искаше да чуе бебето. Кръстихме го Мартин – име, което избрахме предварително. Той расте сред много обич и грижи. Мама го храни и облича, а татко го къпе. Марти вече е на 6 месеца, има 2 зъбчета и неизменна грейнала усмивка на лицето. Целият сияе. Аз отново ходя на работа и най-много обичам вечерите, когато тримата играем. Двете баби се грижат за сина ни през деня, а с дядовците пада голяма игра.