Всичко започна след среща с мои съученички, които вече бяха омъжени и имаха деца, а аз все още нямах. Изпитах страх, исках и аз да съм като тях. Затова след като разбрах, че съм бременна, с приятеля ми решихме да се оженим. Винаги съм мечтала да съм булка през лятото, но поради стеклите се обстоятелства сватбата беше през зимата – в най-студения февруарски ден. Бях в 5-ия месец. Наслаждавах се на емоцията и бях спокойна, че мечтата ми се сбъдва.
Няколко седмици по-късно преживях най-кошмарния ден в живота си. Събудих се със страхотни болки в корема. Веднага повиках “Бърза помощ” и се наложи да постъпя в родилното отделение. Раждането започна, въпреки че още беше рано. Бебето беше решило да дойде на белия свят с ръката напред. Лекарите не можеха да помогнат. Едва оживях, но загубих детето си. Бях отчаяна, болката от загубата беше неописуема. Моята мечта изчезна. Нямаше утеха за мен.


Два месеца по-късно трябваше да се върна на работа. Страданието беше непосилно. Всички ме съжаляваха и се опитваха да ме окуражават. Най-лошото беше, че лекарите не можаха да обяснят защо стана така. Не знаех чия е вината. Поставиха ми условие да изчакам поне 6 месеца до следващата бременност. Бях много стриктна и спазвах всички препоръки. Със съпруга ми направихме необходимите изследвания и вече уверени, че всичко е наред, решихме да опитаме пак. Да имаме дете, се превърна във фиксидея. В това виждахме смисъла на нашия живот.
И така забременях отново. Бях много предпазлива и спазвах всички указания на лекарите. Но… и тази бременност завърши неуспешно. Кошмарът отново се повтори – този път в 3-ия месец. Пак и пак чакахме 6 месеца, правехме тестове, изследвания… Вървях по улиците и гледах майките, които бутат колички, спирах се да видя някое сладко бебче и бленувах и аз един ден да имам свое. Вече не ми се чакаше половин година и отново със съпруга ми започнахме да правим опити за бебе. Така пак забременях. Този път се оставих в ръцете на съдбата. Бях решена на всичко и исках да родя. След като разбрах, че ще ставам майка, постъпих в болница. Бях непрекъснато под наблюдение. Най-накрая разбраха какъв е проблемът и в 3-ия месец ми направила серклаж. В болницата се запознах с много момичета, които имаха проблеми и дори с някои от тях станахме добри приятелки.

Бременността протече нормално, вече бях близо до термина, когато се преместихме в ново жилище. Ремонтирахме го основно. Често ходех по магазините и гледах бебешките дрешки, но не смеех да купя. Едва в 8-ия месец не издържах. Започнах да купувам всичко, от каквото щеше да има нужда моето бебе. Постоянно го милвах през корема и му говорех.
Бях невероятно щастлива, когато разбрах, че ще имам момче. Похвалих се на всички. Цял месец със съпруга ми се чудехме как да го кръстим. Дори изчетохме няколко книги с имена.
Купихме креватче и го сложихме в стаята. Подредих го и поканих майка ми да го види. Същата вечер получих болки и отидох в болницата. Оставаха 20 дни до термина. След 4 часа на бял свят се появи моето малко синеоко момченце Давид. Беше толкова малко, но за мен беше най-хубавото бебе на света. Ако не бях видяла със собствените си очи, че това малко същество излиза така от “нищото”, нямаше да повярвам, че е възможно. Раждането е чудо! Вече сме у дома. С татко му не се отделяме от Давид. Искаме да му дадем всичко, от което се нуждае, защото любовта ни е безгранична.
Бих искала да благодаря от все сърце на целия екип в АГ клиниката в болницата в Плевен с ръководител доц. Божинова. Бях почти 7 месеца в болницата и имах възможност да наблюдавам работата на лекарите и акушерките. Всички бяха много внимателни и доказаха, че са истински професионалисти. Мечтаех да родя в такава болница – чиста, подредена и модерна. Пожелавам на всички майки да раждат в условията, при които родих аз.