Със съпруга ми се познаваме от 9 години, но в началото бяхме само добри приятели. Постепенно нещата между нас започнаха да стават по-сериозни и ето ни сега – щастливо женени и със син.


Нямах навика да си отбелязвам датата на мензеса в календара и затова не ми беше направило особено впечатление, че ми закъснява. Може би, ако бях по-стриктна, нямаше да съм така изненадана от новината, която разбрах на работното си място.

Един ден колежка, която има две деца, се вгледа по-продължително в мен и изведнъж ми каза: “Ти си бременна!” Замислих се. За миг върнах лентата назад през последните месеци и си дадох сметка, че може и да е права. Наистина мензесът ми доста закъсняваше, но улисана в ежедневието, не бях обърнала внимание на този факт. Веднага отидох да купя тест за бременност. Бях обзета от нетърпение. Резултатът беше положителен. Аз съм неспокойна натура и винаги съм се съмнявала. Така беше и сега, затова за потвърждение си купих и втори тест. Разбира се, беше положителен. Бях бременна! Сметнах набързо и разбрах, че щастливият ден на зачеването на нашето дете е бил 14 февруари. Романтично, нали?! Детето щеше идеално да допълни нашето прекрасно семейство. Не всичко от бременността беше изпълнено с щастие и романтика. В 4-ия месец внезапно започнах да вдигам температура. Нямаше видима причина за това. Не бях болна. Трябваше да ми направят изследвания, за да се разбере причината. Резултатите показаха, че имам токсоплазмоза. Лекарите ми препоръчаха да направя аборт. Изпаднах в ужас. По цял ден плачех и не знаех как да постъпя. Реших да отида в София да повторя изследванията, за да имам още едно мнение на специалисти и чак тогава да взема окончателно решение. Резултатите от вторите тестове щяха да излязат чак след една седмица и аз продължавах да се притеснявам. Сърцето ми се беше свило при мисълта, че можех да загубя бебето си. Когато най-накрая ми казаха, че всичко е наред и няма страшно, се разплаках от щастие.
Опасността беше отминала! Този път сълзите ми бяха от радост и облекчение. Съобщих по телефона прекрасната новина на родителите си.

След тези притеснения животът ми стана по-лек и аз се успокоих. Бях чувала, че някои бременни се дразнят от силните миризми и им се гади, често повръщат. При мен подобни неразположения нямаше. След като страхът от токсоплазмозата отмина, започнах да си мисля колко съм щастлива, че никакви смущения не помрачават най-хубавите месеци на бременността ми.
Така дните минаваха, но в седмия месех получих кървене. Приеха ме в болницата с разкритие 2 см. Никога няма да забравя този ден. Отново ме връхлетяха притесненията за бебето. Наложи се да остана под наблюдение 10 дни. Изписаха ме и се прибрах вкъщи, но трябваше да прекарам остатъка от бременността на легло. През цялото време съпругът ми беше до мен и ме подкрепяше в най-тежките мигове, когато ме обземаха страхът и паниката. Той ми вдъхваше кураж и надежда.
Терминът ми наближи. Бях решила да родя по вагинален път, въпреки че бях чувала, че със секцио било много по-лесно и безболезнено. Отново ме обзе страх, но този път от неизвестното, което предстоеше. Непрекъснато се питах как ли ще мине всичко. Дали ще ме боли? Как ще се чувства бебето в момента на раждането? При последния преглед с ехограф се оказа, че бебето се е обърнало в неподходящо предлежание и вагиналното раждане може да се окаже рисковано. Отивайки към операционната, аз отново плачех. Всички въпроси, които си бях задавала, сега ме тревожеха още повече.
В един момент упойката спря да действа и започнах да чувствам все по-силни болки. Нямах представа колко време е продължила цялата операция. Изведнъж вратата се отвори и в стаята влезе една от акушерките. В ръцете си държеше бебе. Моето бебе! В мига, в който ми го подаде и аз го гушнах, всички болки и неразположения изчезнаха. Остана само чувството на щастие и удовлетворението.