Доколко присъствието на бъдещия татко в родилната зала е полезно? Предлагаме ви разказа на един млад баща.

Тръгнахме към родилното, заключих вратата на дома ни и си помислих, че когато отново я отключа, вече ще сме трима и аз ще съм баща...


Тази нощ – три дни след термина, околоплодният мехур на моето момиче се спука и ние буквално хукнахме към болницата.
Бях подготвен, че ще съм до любимата си, когато тя ражда. Щом влязохме обаче в предродилната зала, ми се стори, че всичко е много по-различно, отколкото когато обикаляхме заедно по време на „Отворените врати”. След няколко подписа тук и рутинните процедури при подготовката за раждане се настройвам на вълна спокойствие и се въоръжавам с търпение

да чакам неизвестно колко време...
Търся си занимание – гледам към уреда, за който знам, че регистрира контракциите и сърдечните тонове на бебето. Успокоявам се, че тоновете на бебето са нормални. При контракциите няма кой знае каква амплитуда, т.е. и те са наред.
Чакам. Слушам музика със слушалки и от време на време си говорим с моето момиче. Чувствам вече известен глад. Знам, че в тези напрегнати минути е егоистично да мисля точно за това, първосигнално е, но коремът ми има свое мнение...
Любимата силно стиска ръката ми и въпреки измъчения си вид ми усмихва. През няколко минути изпитвам болка от ръкостискането, дори пръстите ми побеляват, но съм горд, че
мога да бъда опора!
Контракциите стават все по-силни и по-чести, а аз си оставам само в ролята на съчувстващ наблюдател. Нищо не мога да направя срещу болките. Последователно предлагам на жена ми да я масажирам (чел съм в „9 месеца” как да го правя!), да й пусна музика... Тя отказва – благодарна ми е, че съм до нея.
Контракциите вече са през две минути. Стискане на ръката ми, отпускане, стискане, отпускане. Вече е време нещо да се случи – минали са около шест часа, откакто сме тук. Никой от персонала не се вълнува за нас. Само от време на време някоя акушерка или нашият лекар минава и формално задава някакъв въпрос.
И през ум не ми е минавало, че ще прекараме в клиниката много часове и все ще сме само двамата. По едно време една акушерка с доста строг тон ни съветва да се разходим, което ми се отразява много добре. Почти случайно се озоваваме до бюфета на клиниката. Тук ухае изкусително на печени сандвичи. Направо Господ ми изпраща награда! Любимата ми пие само няколко глътки минерална вода.
Връщаме се в залата. Бебето все още не се смъква надолу, а и кръвното налягане на жена ми се е повишило. Вливат й някакъв препарат, който сваля налягането, но пък контракциите отслабват. Надеждата ми, че всичко ще свърши скоро, се изпарява. Вече изобщо не мисля за бебето. Имам само едно-единствено желание – мъките на жена ми да свършат
Времето тече ужасно бавно. Със съчувствие наблюдавам любимата си, но почти непрекъснатите й болки не водят до никакъв резултат. Ръцете ни са като сраснали. Изпитвам почти физическа болка от страданията на моето момиче и все повече се убеждавам, че в тези моменти мястото ми е само до него и никъде другаде. Мисълта, че то би могло да се мъчи, а аз да съм далече от него, ми се струва абсурдна.
Бебето все още не идва. Защо се бави, никой не ни обяснява. Моята любима геройски понася болките, а аз с нищо не мога да ги облекча.
Жена ми помолва да й поставят еперидурална анестезия. Това моментално облекчава болките й, а и моята душа се отпуска. Любимата ми се успокоява, дори ми се усмихва, а аз, за да я разведря, започвам да й говоря за бебенцето, което очакваме. Пак обсъждаме името му, умиляваме се на кого ще прилича, ще има ли сините очи на мама...
Контракциите стават ужасно болезнени и чести, появяват се напъни. Акушерката командва жена ми да напъва с всички сили. Изумен съм откъде изведнъж любимата ми се сдобива с невероятна енергия, която
„изстрелва” мъничкото ни съкровище на бял свят
Стенания, охкания, напъни... но най-после главичката е навън – голяма, малко странна, но прекрасна. То има коса! След няколко секунди излиза и цялото телце. Разбира се, че е момиченце – знаехме отдавна.
В този момент очите ми издават слабост. През сълзи прерязвам пъпната връв, но от силното вълнение не мога да си спомня дали чух прословутото първо изплакване. Ами ако То не е проплакало?!
Нашата дъщеря ме гледа с отворени очи. Мъките и страданията през последните часове са забравени. Признавам си, че не успях кой знае колко да помогна на моето любимо момиче, но вече съм най-благословеният баща на света!

Татко Oгнян