Пред обектива на "Дървото на живота" – вълнуващо приключение за малки и големи

Дата: 27.12.2013 г.

Текста записа Юлияна Мутева

Неделя е. Почти 9 вечерта. Обикновено по това време трябва да си лягам, защото на следващия ден съм на училище. Но днес е изключение и мога да гледам телевизия. Така се вълнувам! След малко започва „Дървото на живота” по ТV7. Написал съм домашните си най-старателно, особено това по „Човекът и обществото” – сега учим за един от най-интересните периоди от българската история – Войнишкото въстание и Първата световна война. Вече нямам търпение... Днес ще дават и мен по телевизията. Усещам, че и мама се вълнува. Минава покрай мен и се усмихва. Татко е сериозен, но и той поглежда към телевизора, за да види дали започва филмът. Ще дават епизод 5-и на „Дървото на живота” – „Яростта на унизените”. В него участвам и аз, за кратко, но все пак участвам!

Облечен съм с дрехи от едно време – кафяви сандали, широк панталон, който не стига дори до глезените ми, а върху бялата риза съм с кафяв вълнен елек, като тези, които съм виждал по старите снимки на прадядо. Освен мен, участват още около 10 деца. Те също са облечени с подобни дрехи. До този момент не се познавахме, но след като прекарахме заедно цял един ден на снимачната площадка, вече сме приятели. Сигурно и те сега броят оставащите минути до започването на нашия сериал.

9 месеца препоръчва

PrimLife Ferro Energy

Извикаха ни една неделя в 2 ч. на обяд. Мама и татко ме заведоха. По пътя дотам малко се притеснявах – щях да участвам в истински сериал, да се запозная с истински кинозвезди, да си взема автограф от Христо Шопов и Калин Врачански… Ехааа! А може да ме харесат и след време да стана известен актьор. Пристигнахме. Оглеждам всичко с интерес. Ето ги и декорите… Приличат на старинен град, направен от огромно ЛЕГО, което се сглобява. А колко са истински, когато ги гледаш по телевизията. Има будка за вестници, нещо като стая (тук ще бъдем ние по време на самите снимки), ето я и фасадата на кметството, гостилницата, банката… почти като истински са. Пристигна режисьорът. Поздрави всеки поотделно много сърдечно. Ето идва и един от сценаристите. Сигурно усетиха вълнението ни, защото, след като си поговори с нас, сценаристът изпрати родителите ни настрани, а нас ни разведе из цялата снимачна площадка и ни обясни подробно за събитията, които се разказват в сериала, за героите, за онова време. Всички истински се забавлявахме.

Сещам се за урока по „Човекът и обществото”. Днес аз участвам в самия урок. Ще усетя частичка от това, което пише в учебника и със сигурност ще искам да разкажа за това в клас. Вече ще слушам по-внимателно уроците, обещавам!

Ето го и Христо Шопов. Зная имената на всички главни герои. Искам един ден и аз да стана като тях – да бъда добър, смел и силен герой. Казваме си „Здрасти”, чувствам се специален. Ако сега някой ме попита какво правя тук, ще му отговоря: „Как какво, аз съм от актьорския състав!”. Много се вълнувах, толкова много, че дори не усетих как минаха почти два часа, откакто дойдохме. Екипът на „Дървото на живота” беше помислил за всичко – имаше сандвичи за гладните актьори. След малко започват истинските снимки. Пристигнаха и другите актьори – Моньо Монев, Владимир Карамазов, Койна Русева, Луиза Григорова, Башар Рахал.

Готови, камера, първи дубъл… Започваме. Камерата е пред мен, отляво и отдясно също има камери. Сцената оживява, всичко става истинско. В този момент аз не съм Александър Касабов, а момчето от град Видин, което заедно с другите деца на убитите офицери и техните майки е в стаята и козирува пред офицер Йордан Вълчев (Христо Шопов). Стоя изправен на стола, както и другите деца. Мисля за инструкциите на сценариста, но всичко е толкова увличащо, че нещата се случват някакси от само себе си. Усещането е страхотно. Сцената завършва, а така ми се иска играта да продължи още малко. Искам да извършвам геройства. Страхотно е! Не искам да си тръгвам. А къде са мама и татко? Дали гледат? Ето ги и тях – усмихват ми се и мама ме прегръща. Казват ми, че се гордеят с мен, че съм техният малък, най-добър актьор.

На тръгване минахме покрай Калин Врачански и той ми даде автограф заедно с пожелание и ми махна за довиждане. Невероятен ден… не мога да го опиша с думи. Прибрахме се вкъщи и сложих автографа на видно място на бюрото ми. Един ден някое дете, като мен, може да постави моя автограф на бюрото си.

    

Аз съм само в 4-и клас и още не знам какъв ще стана, като порасна, но в този ден аз бях на сцената, участвах в телевизионен сериал! В този ден аз бях в главната роля.

Часовникът показва девет, филмът започва!