Тя има чудесно дете, симпатичен съпруг, достатъчно средства. Въпреки това Соня П. се чувства потисната и изоставена. В отворено писмо до мъжа си тя описва живота, който много майки познават твърде добре.

Мили Сашо,
Обичам те. Ти си най-важното и най-ценното нещо за мен. Искам да знаеш това, когато прочетеш кое прави живота ми тежък сега.


Не искам да те обвинявам. Не искам и да ме смяташ за хленчеща и капризна съпруга, която вечно е недоволна, въпреки че има всичко, от което се нуждае - хубаво жилище, здраво дете, прекрасен мъж, който печели добре.
Как тогава да обясня какво ми липсва? Ще започна с един пример. Спомняш ли си, когато Мария беше на седем месеца и се разболя - имаше диария, повръщаше и беше напълно обезводнена. Бях отчаяна, не знаех какво да предприема - да я закарам в болницата, да викам "Бърза помощ" или да изчакам. Бях толкова паникьосана, че не можех да взема никакво решение.

Беше събота и ти пак беше в офиса. Обадих ти се и още по гласа ти познах, че си нервен. Помолих те да дойдеш и да ни закараш при лекаря. Отговорът ти ме втрещи. Каза, че не можеш да излезеш и да почакам още два часа. Изумих се - детето ни гаснеше в ръцете ми, а ти нямаше време! Повиках такси и закарах Мария в болницата. Тази моментна снимка е типична за нашия живот - когато имаме нужда от теб, теб все те няма. Това се случва толкова често и ме кара да страдам. Доверието ми в теб бавно започва да се пропуква.
Знаеш, че обичам да бъда домакиня и майка. Не ми тежи да разтребвам вещите ти, да ти приготвям вкусно ядене, да сменям десет пъти на ден пелените на дъщеря ни. В момента това е моят живот. В известен смисъл го харесвам заради щастливите мигове, които са много и неописуеми. Когато Мария се изправя, опряна на ръба на масата, или ми казва "мама", се чувствам възнаградена за всички грижи и тревоги.
Въпреки това съм безкрайно самотна. Всички решения, които се отнасят до семейството, трябва да вземам сама. Дали да ваксинираме Мария срещу коклюш, да я дадем на ясли, дали за първия й рожден ден да поканим непоносимата ми леля...
Къде си ти в тези моменти? Не искам сама да вземам решенията, които може би за теб са маловажни. Не разбираш ли колко важно е семейството? Какво означава чувството за опора и защитеност? Колко труд се изисква, за да се съхрани семейството? Щом се опитам да намекна нещо по тези въпроси, ти избухваш възмутено: "Бъди доволна, че не ти се налага да работиш!" Понякога вметваш по-кротко: "Ще извикам за един ден майка ми да поеме детето, а ти се отдай на удоволствия… "
Аз пък бих се радвала, ако някога ми кажеш: "Справяш се чудесно!" или "Бих искал да имам твоите нерви!" Липсва ми малко похвала, която никога не излиза от устата ти. Преди да се роди Мария, работех много. И бях добра в професията си. Признанието на колегите и на шефа беше балсам за самочувствието ми. Знаех, че мога нещо и че работата ми е важна. Днес вече нямам това чувство.
Сигурно положението няма да се промени. Ти работиш, аз съм вкъщи. Не искам и да се променя. Но имам нужда от малко повече разбиране и съпричастност. И от признание. Защото всъщност сме един добър отбор и заедно сме непобедими. Нужно е само малко.

Твоя Соня