Дежурният лекар: “Приех кървяща родилка. Вече е на път към теб. Реанимирай!”
Система, абокат... Пътьом изстрелвам към мъжа и санитарката, придружаващи количката: “Сложете жената във втора стая. Съблечете я напълно, докато дойда.”


След минута прекрачвам прага на стаята понесла табла с медицински пособия. Спирам в недоумение. Около леглото, където вече лежи болната, уверено прелита чудновата мъжка фигура.

Да, настина движенията й напомнят плавен полет...
Виждам, че полусъблечената родилка не кърви в момента и си оставям няколко минути за наблюдение, без да ме забележат.
“Много по-добре си. То си личи” – нежно реди почти момчешкият глас. От всичко, което този мъж прави, лъха спокойствие. Поздравявам, заемам се с неотложните неща, за които ми е нужна само ръката на жената. Съзнателно не говоря, действам колкото може по-незабележимо, за да чуя разговора на младите, без да ги смущавам. Жената само кима в знак на съгласие с мъжа, а той продължава: “Сега отивам да измия и нахраня малкия. Майка ти само ще стои при него, докато дойда при теб в 12.30. Ще донеса всичко. Зная какво ти трябва. Тогава ще дам и личната карта на акушерката. Нали не е късно?”

Поклащам утвърдително глава. Изведнъж поглеждам към краката на съпруга. Единият е увит в полиетилен, прозира гипсова превръзка до коляното.
Младежът отлита със скорост, завидна за всеки здрав човек.
Точно в 12.30 ч. вратата на отделението се отваря. Мъжът почтително ми подава очакваните документи. Имам работа около съпругата му. Сигурна съм, че е пропуснал да вземе поне половината вещи, от които тя има нужда, но не – чашка, вилица, лъжица, парфюм, сапун... Със сръчността на жонгльор той подрежда предметите в нощното шкафче. Спира да огледа как се е справил – хем акуратно, хем удобно. Последна и най-близо до жената е помпата за изцеждане на кърма. Върху напрегнатите гърди на кърмачката мъжките ръце поставят с максимална сръчност чисти хартиени чашки, предпазващи бельото й от спонтанно изтичащата течност. Хвърковатото момче нежно пита:
“Да те изцедя ли, или предпочиташ да го направиш сама, след като изтече системата?”
Без излишни думи се информира за реда в болницата, проверява дали е нужно нещо. Благодари. Отново тръгва към дома. Диагностични, лечебни процедури. Чак към 15 ч. успявам да си поприказвам човешки с болната.
Около месец след раждането получила обилен кръвоизлив, след като вдигнала нещо тежко. Не преценила, че това носи риск за нея. От дума на дума разбирам, че тя е висшистка, а съпругът й няма университетска диплома, общ работник е.
Два дни преди голямото събитие в семейството бъдещият татко стъпил накриво, счупил си глезена. Със смях довел половинката си за раждане и рекъл на колегите: “Аз малко се осакатих, гледайте с жената всичко да е наред, че множко ще ни дойде...”
Раждането минало както той поискал, но бебето се появило с малък вроден проблем, който е напълно лечим, ала изисква дълги системни грижи от страна на лекар и родители. Налагат се някои особености в обслужването му и сега.
Разказвайки това, майката се натъжава. За късмет пак идва любимият й. Атмосферата тутакси става ведра. С общи усилия трябва да пуснем телевизора в стаята. Подавам дистанционното, но въпреки поставената карта няма нито звук, екранът “гледа” тъпо... Болната свива разочаровано устни. Мъжът бърка в джоба си, вади нещо, цъка, щрака... След миг до нас долита валс от Чайковски.
Озадачена се облягам на стената. Имам късмета да познавам много добри психолози, но със сигурност никой от тях не ще съумее да създаде този комфорт, тази увереност в добрия изход от всяка ситуация както младия човек.
На нощното дежурство го заварвам да разказва как са къпали малкия, колко е ял... Безгранична, абсолютно чиста радост! Лекуваме жената около седмица. Край на дежурствата. Излизам в отпуск. До вратата на отделението почти ме отнася незнайна хала. Обръщам се възмутена. Страстният татко. Отгатвам: “Изписват я, нали?” Отново неговата непознаваща съмнението усмивка: “Да, най-сетне! Пак ще сме заедно?”
От любезност питам как са нещата у дома им. Получавам отговор, който ме смайва: “Бебо е добре, гипсът – също. Ще се сбогувам завинаги с него след два дни. Добре че ни се случи всичко това, и то точно навреме – в началото на семейния ни живот. Проблеми с мен, с бебето, с майката... Ето, докато тя беше при вас, аз се сближих със сина си. С жена ми си бяхме близки и преди това, ама в тези дни направихме проверка. Вече сме сигурни, че ни свързва трайна здрава спойка. Не калпава, а яка – от стомана. Ще се справяме с всичко. То се видя...”
След нощното дежурство успявам само да му кажа: “Вие винаги ще постигате всичко, каквото поискате!” Получавам последен поздрав от гипсирания крак, който ми маха шеговито.