Да сключиш или да не сключиш брак? Преди по-малко от половин век този въпрос е звучал по Хамлетовски съдбовно. И доста хазартно – ако не уцелиш „печелившата карта”, се обричаш или на дълги години мъчителен живот, или на епохален развод, след който се възстановяваш цяла вечност, носейки страховитото клеймо „разведен/а”, поне до… следващата сватба.  


Днес обаче като че ли бракът е обявен за „средновековно невъзможен”. Все повече български двойки избират да живеят заедно, да създават и да отглеждат деца, като стоят на безопасно разстояние от брачните халки.

За тази тенденция свидетелства и статистиката – през 1995 г. 25.8% от децата са родени от майки без брак, а 13 години по-късно – през 2008 г.,
този процент е 51.2
Мнозинството от децата (64.5%) са припознати от бащата, което води до заключението, че вероятността родителите им да живеят на семейни начала е голяма.

Именно тази статистика е и причина двете гледни точки – на защитниците и на противниците на брака, все по-често да се сблъскват. На почвата на любовта обаче всяка категорична теза стъпва на хлъзгаво. Аргументите отдавна са напуснали обективните факти и се крепят на голата субективна емоция.
И днес, както преди столетия, едни пристъпват към църковния брак с вярата, че това Тайнство ги дарява с Божията благословия (от Онзи, който Сам е Любов) и с молитва за хармонично единение. За други обаче това е поредният ненужен акт да се институционализира любовта. 
Някои вдигат сватба „заради купона” (сега ти е паднало да видиш как подпийналата ти леля танцува диско), заради смеха до сълзи, докато гледаш нелепо комичното сватбено видео на другия ден...
За други пък „купонът” е единствено
източник на напрежение и досада
(не е лесно да приютиш петнайсетимата си трети братовчеди, пристигнали за събитието от другия край на страната). От тази гледна точка сватбеният ден не е нещо повече от скъпоструваща халтура, скалъпена за радост на роднините. Да не забравяме и речта на обредничката в гражданското, която има значителен принос стотици млади хора да развият алергия към брачната церемония.  
За едни брачният обет е върховен романтичен акт, в който двойката прави любовта си достояние на целия свят. За други стойността на обещанията и гръмките речи, изричани в обилно количество на сватбения ден, е колкото стойността на сапунените мехури.   
Социалният феномен, наричан с различни имена – „съжителство без брак”, „връзка на семейни начала” и т.н., стремително шества из света и
вече е част от законодателството
на много европейски държави
Този факт неизбежно поражда въпроса: Нужно ли е законово да се регулира нещо, чиято философия се основава на незаинтересуваност към закона?
„Когато преди време в българското общество се дискутираше въпросът, дали да се включи частта за т.нар. фактическо съжителство в новия Семеен кодекс, двойките без брак се отнесоха доста индиферентно към темата. И това е разбираемо, тъй като тези хора държат на автономията си и не се интересуват от правната регулация на семейните отношения. До момента обаче, в който се стигне до евентуална раздяла. Именно тогава възникват проблемите. Задача на държавата е да предложи стратегия срещу възможните тежки последици, които могат да настъпят вследствие на такава раздяла”, е мнението на доц. Велина Тодорова – специалист по семейно право към Института по правни науки на БАН и участник в експертната група, изготвила първоначалния Проект за промени в Семейния кодекс.
В крайна сметка – за добро или за лошо – частта за т.нар. фактическо съжителство отпадна от новия Семеен кодекс. Изгубиха ли двойките без брак от това?
„По закон съвместното съжителство не може да се приравни на брачния статус. Все пак то може да се регулира така, че двойката да се възползва от някои предимства, които законът дава на съпрузите. Това главно са
защитни механизми в икономически план
за по-слабия в двойката. Нека разгледаме един хипотетичен случай. Двама души, които са живели 15 години без брак, в един момент се разделят. Жената не е работила, била е изцяло посветена на децата. След раздялата изведнъж тя се оказва без перспективи, без никакъв доход. В такъв случай бившият й партньор би трябвало за някакъв период да поеме издръжката й. И това право да е регламентирано от закона”, обяснява доц. Тодорова. Подобна регулация би дала повече сигурност при раздяла и на майката без собствено жилище, чието дете е непълнолетно. За определено време тя би трябвало да има право (както бившата съпруга в случай на развод) да остане в дома на партньора си. Според доц. Тодорова въпросът за наследяването също е ключов. Както единият от съпрузите има право да наследи другия, това би следвало да е възможно и за двамата партньори, живели без брак. 
Добрата новина е, че действащият Семеен кодекс
не прави разлика между децата, родени извън брак, и децата, на които родителите имат сключен брак.
„Детето на родители, които нямат брак, не е ощетено по никакъв начин. След като произходът му е установен, то има право да наследи родителя си наравно с всички други негови деца. В случай на раздяла пък родителите, независимо дали са съпрузи, или партньори, живели на семейни начала,
могат да сключат споразумение
регистрирано в съда, което да регламентира при кого ще живее детето и още други важни въпроси, свързани с неговото отглеждане. И ако се налага – да се търси принудително изпълнение на това споразумение”, обяснява специалистката.
Един от основните аргументи срещу регламентирането на съжителството без брак повдига логичния въпрос: биха ли си направили труда мъжът и жената, отхвърлящи брачната институция, да се запътят към една друга институция – общинската, за да се регистрират като двойка? „Предложението това да става чрез регистрация в общината не е най-подходящото. Има други пътища, чрез които да се признае едно съжителство за дълготрайно, и те са прилагани от законодателите на Запад. Например съвместното отглеждане на деца може да е достатъчно силно основание, че връзката между двама души е била трайна и сериозна. Друг възможен подход е това да се доказва чрез постоянен общ адрес за продължителен период от време. Така този, който иска да се възползва от правата си по закон, ще може да удостовери, че е живял на семейни начала с някого”, казва доц. Тодорова. Тя предрича, че по-скоро от очакваното законодателят отново ще трябва да очертае правните рамки на т.нар. фактическо съжителство, включително и на двойки от един и същи пол.
Отвъд законовите норми обаче все повечето семейства без брак може би далеч не свидетелстват за краха на брачната институция. Към нея просто ще пристъпват само тези, които откриват особено очарование и смисъл в сватбения ден и преживяват венчалния ритуал в храма като Тайнство, а не като нещо, към което се прибягва, "за да се радва родата”.    

Сандра Керелезова