Непрекъснато научаваме колко много малки деца жестоко физически са малтретирани. Обикновено извършителите на насилието са родителите им – тези, които са ги създали и родили... Често върху безпомощното същество посягат и други хора, дори и деца.

Най-старият и разпространен мотив за физическо въздействие върху детето е, че така то се възпитава. Открай време никой не е възразявал, когато бащата е налагал с бой децата си. Дори и до ден-днешен някои не оспорват това схващане. Такива мерки се прилагат не само от много семейства, но и от педагози. Има и психолози, които също препоръчват в определени ситуации да се прибягва до физически методи, макар и в по-мека (почти символична) форма – леко удряне по горната част на ръката, пляскане по дупето...

Д-р Брус Нарамор – американски специалист с практически опит, държи ясно

да се разграничават понятията
“дисциплина” и “наказание”
Родителят дисциплинира с цел да коригира поведението на детето си, така че в бъдеще то да постъпва според правилата в обществото. Изработват се норми, които трябва да се спазват. Когато детето извърши някакво провинение, докато му се налага наказание, близките са разочаровани и разгневени. Така чрез своите действия те се стремят да предизвикат у пакостника чувство на вина, страх и респект към себе си.
Родителят посяга физически не само от доброжелателни подбуди – да възпитава и да вкарва в правия път малкия си наследник. Често, когато поради някаква лична и житейска причина е наранен, ядосан, напрегнат, той се нахвърля с шамари –

така си намира отдушник
Това, разбира се, е несправедлив начин да излее насъбралите се негативни емоции. По-късно той може би ще съжалява, но извършеното вече е факт, травмата – не само физическа, но и психична – е нанесена.
Има случаи, когато дете издевателства и дори убива друго дете. Обикновено двете деца са се познавали, общували са приятелски. Един ден едното жестоко напада другото. Защо? Не е лесно да се разкрие истинската подбуда. С какво би могло да озлоби едно 3–4-годишно или пък някое умствено изостанало дете друго, което се опитва жестоко да го накаже до смърт? В някои случаи като причина се посочва съперничество между връстници, завист, разногласия... Дори да е така, оказва се, че нормалното желание на децата да се стремят към своя среда в доста случаи ги довежда до фатални последици.
Най-възмутителни са мотивите, зад които се проявява намерението детето

съзнателно да се травмира
да му се причинят жестока болка и страдание. При това от най-близки роднини. Използваните средства са различни – бой, попарване с гореща вода, изгаряне с цигара, връзване, ухапване, пробождане с остри предмети...
За съжаление в голямата си част наказваните физически или жестоко малтретирани деца са по-малките – тези, които са зависими от възрастните и са безпомощни да се защитят. Понякога телесните травми водят до счупване и осакатяване на крайници. Нанесените удари по главата могат да причинят мозъчен кръвоизлив (като следствие – гърчове), пукване на тъпанчето на ухото, увреждане на зрението. По кожата остават трайни белези. По-опасни обаче от физическата болка и поражения се оказват

трайните промени в душата
на малтретираното дете. То живее във вечен страх, очаква все нови и нови атаки. Постоянно е готово да заема защитна позиция – пази се с ръце (т.нар. “настръхнало очакване”), дори когато някой се опитва да го погали. С времето много от тези деца претръпват, приемат стоически ударите, но трайно се озлобяват към свои и чужди. Често се държат агресивно и навън – или атакуват връстници, които живеят в по-добро обкръжение, радват се на обич и задоволеност, или пък нападат без причина по-малки деца. Доказано е, че 80% от възрастните, които малтретират деца, в детството си са били жертва на насилие. Нездравата семейна среда, наситена с конфликти и побоища, не може да предостави друг модел на детето.
Днес доста често децата се оставят на грижите на баби и дядовци (родителите обикновено са на работа в чужбина). Тогава някои малчугани, които израстват без достатъчен контрол, преживяват насилие навън, а други сами си го причиняват. Те по някакъв начин се опитват да отмъщават за своята самота.
Случва се и друго – има възпитатели и учители, които включват в педагогическите си методи и шамарите...
Повечето психолози, педагози и лекари отхвърлят прилагането на физически методи – удари по главата и лицето, използване на “оръжие” (колан, точилка, игли...) и всичко, което може да застраши здравето на детето. Все пак наказания са нужни. Защото опасните инциденти и привички и неприемливото социално поведение трябва навреме да се предотвратяват. Добре е да имате предвид

някои съвети

  • Не предприемайте наказателни мерки със закъснение – след като е минало доста време от провинението. Те ще постигнат своя ефект, ако детето веднага ги свърже с постъпката си.
  • Придружавайте всяка забрана с точни обяснения – защо тя се налага. Ако детето ви възприема като любещ и грижовен родител, няма да се бунтува, че сте го наказали несправедливо.
  • Избягвайте да действате в пика на своя гняв. Опитайте се да изчакате малко, да се овладеете и да поразмислите.
  • Не постъпвайте безпринципно – веднъж наказвате детето за дадено провинение, а следващ път за същото провинение му прощавате. Бъдете последователни в подхода си – по-добре е да държите на по-малко правила, но да не отстъпвате от тях. Бъдете всички у дома единни, а не при някои да става “пробив”.
  • Много честите наказания имат обратен възпитателен ефект, жестоките – също. Чрез тях трайно ще настройвате детето срещу себе си. То няма да ви вярва, че наистина го обичате, ще се отдалечава от вас, няма да ви уважава.
  • След 5–6-годишната възраст децата не бива да се наказват пред свои връстници, а по-големите – само насаме. Тези, които вече са в пубертета, много тежко преживяват накърняването на достойнството и не прощават, когато публично ги унижават.
  • Заради едно или няколко нови провинения не е редно да отнемате на детето минали поощрения и подаръци, които то е получило за своя хубава постъпка или постижение. Нали то е заслужило наградата си?!
  • Не принуждавайте за наказание детето да извършва дейност, която така или иначе то трябва да овладее, да се занимава с нея. Например разни домакински задължения (да подреди играчките и вещите си, да хвърли боклука...) или да научи повече стихчета, уроци и т.н. След такъв подход може да се появи отвращение към труда и ученето. По-ефективно ще подейства, ако изолирате детето в ъгъла, на креслото – принудително го обездвижите или го лишите от любимото телевизионно филмче.
  • Не го наказвайте, ако се готви да заспи или току-що е станало от сън. По-добре е денят му да завърши спокойно, а новият да започне с добри думи към него.
  • Не го наказвайте и ако е болно, не може да превъзмогне болестно обусловени прояви – заеква, има тикове, изпуска се по малка нужда... Строгите мерки дори могат да влошат състоянието му.
  • Не го наказвайте и ако наскоро е преживяло някаква травма или нещастен случай, дори и само да ги е предизвикало.
  • Не го травмирайте, ако с всички сили се старае да запамети или научи или да извърши нещо, но не му се удава. Най-вероятно това са неговите възможности.

    Балансът между поощренията и наказанията не се постига лесно. Физическите репресии никога не могат да са полезни за напредъка на детето. Преди всичко то се нуждае от емоционална подкрепа, ободряване и стимулиране. “Салатата” от наказания не е блюдо за детската душа” – така смята безспорно авторитетният психолог Владимир Леви.